Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Ама че късметлии сме! — викаха те. — Да живее нашият Букседател Занзибар Благоподаян.
Продължавайки да крещи и да се смее, целият огромен рояк се пръсна нагоре. Шумът изчезна в далечината.
Бастиан остана на мястото си и едва ли можеше да каже кое е истинското му име.
Не беше вече чак толкова сигурен дали наистина е сторил нещо добро.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Спътниците
Утринното слънце надникна през тъмния плащ на облаците чак когато потеглиха. Дъждът и вятърът най-сетне отслабнаха, преди обяд на два-три пъти ги застигаха краткотрайни порои, но после времето видимо се оправи. Стана значително по-топло.
Тримата рицари бяха в добро настроение, закачаха се, смееха се и вършеха всевъзможни щуротии. Бастиан обаче си яздеше кротко на мулето, вглъбен в себе си. Естествено, тримата рицари го уважаваха твърде много, за да му пречат, когато мисли.
Те все още вървяха по онова скалисто плато, което сякаш нямаше край. Само дърветата се сгъстяваха и ставаха по-високи.
Атрею, който по навик летеше с Фухур и разузнаваше местността не само в посоката, по която се движеха, бе вече забелязал, че още на тръгване Бастиан бе потънал в мислите си. Той попита Дракона на щастието какво биха могли да направят, за да развеселят приятеля си. Фухур завъртя рубиненочервените си очи и каза:
— Ами много просто… Не искаше ли той отдавна да ме поязди?
Когато скоро след това малката компания свърна зад една скала, там я очакваха Атрею и Драконът на щастието. Те лежаха спокойно на слънцето и гледаха с полузатворени очи пристигащите.
Бастиан спря и ги изгледа.
— Да не сте изморени? — попита той.
— Ни най-малко — отвърна Атрею, — исках да те попитам дали няма да ми дадеш да пояздя Иха. Никога през живота си не съм яздил муле. Трябва да е чудесно, щом като ти изобщо не слизаш от него. Направи ми това удоволствие, Бастиан. Аз пък ще ти дам през това време моя стар Фухур.
Бузите на Бастиан пламнаха от радост.
— Ама наистина ли ще ме поносиш, Фухур? — попита той.
— С удоволствие, всемогъщи! — избоботи Дракона на щастието и му намигна. — Качвай се и се дръж здраво!
Бастиан слезе от мулето и с един скок се озова върху гърба на Фухур. Хвана се за сребърнобялата му грива и драконът полетя в небесната шир.
Бастиан добре си спомняше как бе яздил Граограман през Цветната пустиня, но да яздиш бял Дракон на щастието, все пак е нещо друго. Ако препускането с огромния огнен лъв беше опиянение и възторг, то плавното лъкатушене на гъвкавото драконово тяло нагоре-надолу приличаше на песен — ту кротка и нежна, ту гръмка и ликуваща. Особено когато Фухур правеше мълниеносните си лупинги, при които гривата, брадата и дългите ресни по краката му се виеха като пламъци и се носеха подобно на песен из небесните простори. Сребърната мантия на Бастиан се вееше зад него и огряна от слънцето, блестеше като следа от хиляди искри.
Към обяд те се приземиха при другите, които междувременно бяха разположили стана на едно огряно от слънцето каменисто било. Наблизо ромолеше поточе. На огъня вече димеше котле със супа, имаше и питки. Конете и мулето пасяха малко по-настрана на една полянка.
След като се нахраниха, тримата рицари решиха да отидат на лов. Запасите от храна бяха на привършване, най-вече месото. По пътя в гората бяха чули крясък на фазани, а май имаше и зайци. Те попитаха Атрею дали ще отиде с тях, нали беше зеленокож и страстно обичаше лова. Но Атрею отклони поканата им с благодарност. Тогава тримата рицари хванаха мощните си лъкове, преметнаха през рамо колчаните със стрелите и се запътиха към близката горичка.
Атрею, Фухур и Бастиан останаха сами. След кратко мълчание Атрею предложи:
— Бастиан, ще ни разкажеш ли пак за твоя свят?
— Какво по-точно ви интересува? — попита Бастиан.
— Как мислиш, Фухур? — обърна се Атрею към Дракона на щастието.
— С удоволствие бих чул нещо за децата от твоето училище — отвърна той.
— Какви деца? — възкликна учудено Бастиан.
— Онези, които са ти се присмивали — поясни Фухур.
— Децата, които са ми се присмивали — повтори Бастиан още по-учудено. — Не познавам такива деца и положително никой не би посмял да ми се присмива.
— Но нали си спомняш — намеси се сега Атрею, — че си ходил на училище?
— Да, спомням си за едно училище — каза Бастиан замислено. — Да, вярно. Атрею и Фухур се спогледаха.
— Очаквах, че ще стане така — промърмори Атрею.
— Какво има?
— Ти отново си загубил част от спомените си — отвърна сериозно Атрею, — този път заради преобразяването на олелийците в галиматийци. Не трябваше да го правиш.