Приказка без край

— Но вие нямате вина, че сте такива! — рече Бастиан.

— Ах, всеки си има своя вина — отговориха олелийците, — едни — за направеното зло, други — за грешните си помисли… а ние — заради това, че сме живи.

— Как мога да ви помогна? — попита Бастиан, комуто малко оставаше да заплаче от съчувствие.

— Ах, велики благодетелю! — извикаха олелийците. — Ти, който носиш Златин и имаш власт да ни избавиш… Молим те само за едно — дай ни друг образ!

— Бъдете спокойни, ще направя това, бедни червеи! — рече Бастиан. — Искам сега да заспите и когато се събудите утре сутринта, да изпълзите от черупките си и да се превърнете в пеперуди. Бъдете пъстри и весели, винаги се смейте и се шегувайте. И от утре няма вече да се казвате олелийците — Вечно плачещите, а галиматийци — Вечно засмените!

Бастиан се ослуша в тъмнината, но вече нищо не се чуваше.

— Потънаха в дълбок сън — пошушна Атрею.

Двамата приятели се върнаха в пещерата. Рицарите продължаваха да похъркват и не бяха забелязали нищо.

Бастиан си легна.

Много беше доволен от своята постъпка. Скоро цялата Фантазия щеше да разбере за доброто, което току-що бе направил. В него нямаше корист, никой не можеше да каже, че с това той гони някаква изгода. Славата на доброто му име щеше да заблести като ярко сияние.

— Какво ще кажеш за онова, което се случи, Атрею? — прошепна той.

Преди да отговори, Атрею помълча малко.

— Какво ли ще ти струва то?

Едва малко по-късно, когато Атрею вече спеше, Бастиан разбра, че с това приятелят му намеква за забравянето, а не, както е редно, за себеотрицанието, което е проявил. Но той не обърна особено внимание на този факт и заспа с радостта, обзела го преди това.

На следващата сутрин той се събуди от шумните възгласи на тримата изумени рицари:

— Я вижте само!… Небеса, дори и моята стара кранта се киска!

Бастиан видя, че те стояха на изхода на пещерата. И Атрею беше там. Той единствен не се смееше.

Бастиан се надигна и отиде при тях.

В цялата котловина пълзяха, премятаха се и пърхаха някакви малки животинки. Не бе виждал по-смешно нещо в живота си. На гърбовете си имаха пъстри крилца на молци и бяха облечени с какви ли не вехтории — карирани и раирани, на кръгчета и точки, но дрешките им бяха или по-тесни, или по-широки, отколкото трябва, или им висяха, или им бяха къси, ушити, така да се каже, през куп за грош. Нито една не беше по мярка, а и навред, дори и по крилата си, имаха кръпки. Никоя от животинките не приличаше на друга. Лицата им бяха намацани като на палячовци, имаха кръгли червени носове, понякога грамадни като патладжан, и прекалено големи усти. Мнозина носеха разноцветни цилиндри, а други — островръхи клоунски шапки, на някои стърчаха само по три огненочервени кичура коса, а главите на други лъщяха като кубета. Болшинството седяха и висяха на изящната кула от фин сребърен филигран, провираха се през дупките, подскачаха по нея и се опитваха да я разрушат.

Бастиан изтича навън.