Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Накрая вече съвсем за нищо не се сещаше и просто не знаеше какво още да разкаже. Станало беше късно, огънят бе догорял. Тримата рицари тихо похъркваха. Атрею седеше с неподвижно лице и, изглежда, бе потънал в размисъл.
Бастиан се изтегна, уви се в сърмената си мантия и вече заспиваше, когато Атрею тихо каза:
— Златин е причината.
Бастиан опря глава на ръката си и сънено погледна приятеля си.
— Какво искаш да кажеш?
— Сиянието — продължи Атрею, сякаш говореше на себе си — действа на вас, чедата на човешкия род, не както на нас.
— Откъде пък измисли това?
— Знакът ти дава голяма власт, той изпълнява всички твои желания, но едновременно ти и отнема нещо — спомена за твоя свят.
Бастиан се замисли. Нямаше чувството да му липсва каквото и да било.
— Граограман ми каза, че ако искам да открия истинската си воля, трябва да вървя по пътя на желанията. Същото пише и на задната страна на Златин. Но тогава трябва да следвам желанията си и да не пропускам нито едно. В противен случай няма да стигна доникъде във Фантазия. Затова ми е нужно Съкровището.
— Да — съгласи се Атрею, — то ти показва пътя и едновременно с това ти отнема целта.
— Е, Месечка си знае работата — рече Бастиан безгрижно. — Нали тя ми даде знака. Ти излишно се тревожиш, Атрею. Златин положително не е капан.
— Не — промълви Атрею, — аз също не мисля подобно нещо.
И след известно време добави:
— Във всеки случай е хубаво, че търсим пътя към твоя свят. Нали го правим?
— Да, да — отвърна Бастиан вече полузаспал.
Посред нощ той се събуди от някакъв странен шум. Не можа да си обясни какво е. Огънят бе изгаснал. Тъмнината го обгръщаше отвсякъде. После усети, че ръката на Атрею се докосва до рамото му и го чу да шепне:
— Какво става?
— И аз не знам — отвърна той шепнешком.
Те изпълзяха до входа на пещерата, откъдето идваше шумът, и се ослушаха.
Сякаш безброй гърла хълцаха и плачеха сподавено. И в тези звуци нямаше нищо човешко, те не приличаха дори и на животински стонове. Това беше някакво шумолене, което от време на време се засилваше и завършваше с въздишка, а после бавно заглъхваше, подобно на разбиваща се вълна, за да се надигне отново. Бастиан не бе чувал по-сърцераздирателни ридания.
— Де да можеше да се види нещо — прошепна Атрею.
— Почакай! — отговори Бастиан. — Нали Ал Тсахир е в мен.
Той извади камъка от джоба си и меката му светлина започна да блещука в котловината. Макар да беше слаба и едва да мъждееше, пред очите на двамата приятели се разкри сцена, която така ги отврати, че чак тръпки ги побиха.
Цялата котловина бе изпълнена с безформени червеи, дълги колкото човешка ръка. Кожата им имаше ужасен вид, сякаш бяха увити в мръсни разкъсани парцали и дрипи. Между гънките им се подаваха някакви слизести крачета, наподобяващи пипала на полипи. В единия край на тялото им изпод парцалите надничаха две очички. Очи без клепки, от които непрекъснато бликаха сълзи. Те бяха облели както самите животинки, така и цялата котловина.
Изненадани от светлината на Ал Тсахир, те замръзнаха на местата си и се видя какво бяха правили. В средата се издигаше кула от най-фин сребърен филигран — по-хубава и по-красива от всички сгради, които Бастиан бе видял в Амаргант. Явно, че много от тези подобни на червеи същества се бяха изкачвали допреди малко по кулата, за да я сглобяват от отделни части… Но сега стояха, без да помръднат, и се взираха в светлината на Ал Тсахир.
— Олеле! Олеле! — премина през котловината някакъв шепот, изпълнен с ужас. — Сега се видя колко сме грозни! Олеле! Олеле! Чии ли очи ни зърнаха? Олеле! Олеле! Пък и самите ние се видяхме! Който и да си, зловещи нашественико, имай милост и състрадание, махни тази светлина от нас!
Бастиан се надигна.
— Аз съм Бастиан Балтазар Букс — каза той. — А кои сте вие?
— Ние сме олелийците. — И ехото повтори: „Олелийците, олелийците!“ — Ние сме най-нещастните създания на Фантазия.
Бастиан замълча и слисано погледна към Атрею, който сега също стана и пристъпи към него.
— Тогава значи вие сте онези — попита той, — които са построили Амаргант, най-красивия град на Фантазия?
— Така е — извикаха създанията, — но махни тази светлина и не ни гледай. Смили се над нас!
— И вие сте напълнили със сълзите си езерото Мурху?
— Господарю — изстенаха олелийците, — така е, както казваш. Но ако продължаваш да ни осветяваш, ние ще умрем от срам и ужас заради грозотата си. Защо тъй жестоко увеличаваш мъките ни? Какво сме ти направили? Досега никой не бе имал нещастието да ни види.