Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Тази странна октомврийска снежна буря. Бяха останали в „Еленови рога“ две нощи, макар че бяха планирали да останат само една, и на втората тя остана да лежи будна дълго след като Скот се бе пренесъл в царството на сънищата. Студеният атмосферен фронт, причинил виелицата, вече си отиваше и тя слушаше как снегът се топи и водата капе от корнизите. Лежеше в това чуждо легло (първото чуждо легло, което делеше със Скот) и си мислеше за Андрю „Спарки“ Ландън, за Пол Ландън и за Скот Ландън — Скот оцелелия. Както и за буми. За добри буми и за кръвни буми.
Мислеше си за пурпурното.
По някое време облаците се разпръснаха и в стаята нахлу бледото лунно сияние. Под ласките на тази светлина тя най-накрая успя да заспи. На следващия ден — неделя — те си тръгнаха. Светът около тях отново се завръщаше от зимата към есента, а след по-малко от месец двамата танцуваха под звуците на песента „Вече е твърде късно да се върнеш назад“ в изпълнението на „Суингинг Джонсънс“.
Лизи разтвори менюто със златните букви, за да се подсети какво представляваше специалитетът на главния готвач в онази далечна вечер, и отвътре изпадна някаква снимка. Веднага си я спомни. Собственикът на хотела я бе направил с малкия фотоапарат „Никон“ на Скот. Изнамери два чифта снегоходки (всичките му ски били в един склад в Северен Конуей, заедно с четирите му снегомобила) и настоя Скот и Лизи да си направят малка разходка по пътечката, започваща зад хотела. „Когато има сняг, гората е просто фантастична — припомни си тя думите му. — И сега цялата е само ваша. Няма да видите нито един скиор или снегомобил. Такъв шанс идва веднъж в живота.“
Той дори им беше опаковал вкусен обяд, придружен от бутилка червено вино — изцяло за сметка на заведението. И ето ги — навлечени с дебели зимни панталони и шуби, с пухкави наушници, изнамерени от любезната жена на съдържателя (шубата на Лизи е комично голяма и й стига чак до коленете), позират със снегоходки на краката пред провинциалното хотелче, предлагащо нощувка и гощавка, зад тях бушува снежна буря, сякаш от холивудски филм, а те се хилят като двама весели глупаци. Раницата с обяда и виното, която Скот бе нарамил, също им бе дадена от собственика на хотела. Скот и Лизи, поели към Вкуснотийското дърво… само дето тогава още не го знаеха. Поели по Алеята на спомените… Алеята на спомените, която беше Алея на лудостта за Скот и поради тази причина нямаше нищо чудно, че той не обичаше да ходи често там.
„Въпреки това — мисли си Лизи, докато плъзга пръстите си по тази фотография, също както бе направила и със снимката на сватбения им танц — ти навярно си знаел, че трябва да отидеш там поне веднъж, преди да се омъжа за теб — независимо дали ти е харесвало или не. Чувстваше се длъжен да ми разкажеш нещо, нали? Историята, която обосновава твоето условие, неподлежащо на промяна. Навярно си търсил подходящото място в продължение на седмици. И когато си видял това дърво, тази върба, чиито клони се превиват почти до земята под тежестта на снега и оформят нещо като пещера, си разбрал, че най-накрая си го намерил и просто не можеш да отлагаш повече. Чудя се колко ли притеснен си се чувствал? Колко си се страхувал, че след като те изслушам, ще ти кажа, че въпреки всичко няма да се омъжа за теб.“
В този момент той наистина изглеждаше притеснен. Тя си спомняше мълчанието му в колата. Нима тогава не бе решила, че Скот си мисли за нещо свое? Да, защото обикновено беше доста приказлив.
— Но по това време би трябвало вече да ме познаваш достатъчно добре, за да… — започна тя и замлъкна. Най-хубавото на това да разговаряш със самия себе си беше, че не се налага да довършваш фразите си. Към октомври 1979 година той наистина би трябвало да я познава достатъчно добре, за да знае, че тя щеше да остане при него. По дяволите, след като тя не го изгони, след като си бе нарязал жестоко ръката, разбивайки стъклото на оранжерията, би трябвало да разбере, че е готова за дългото пътешествие, наречено „брак“. Навярно се притесняваше, задето се налагаше да изложи на показ старите спомени, да се докосне отново до оголени жици? Всъщност „притесняваше се“ беше доста меко казано. Той направо бе изплашен до смърт.
Въпреки това я хвана за ръката, посочи към върбата и каза:
— Хайде да похапнем там, Лизи… да отидем под тази…
6.
— Хайде да похапнем под тази върба — изрича той и Лизи е повече от съгласна с предложението му. Първо, умира от глад, второ, краката — особено прасците — я болят от непривичното натоварване, свързано с придвижването със снегоходки: вдигаш крака си, извиваш го и изтръскваш… вдигаш крака си, извиваш го и изтръскваш. А най-вече й се иска да си отдъхне за малко от гледката на този безконечно сипещ се сняг. Разходката, както им обеща собственикът на хотела, наистина беше великолепна и тя за цял живот ще запомни това спокойствие (единствените звуци бяха скриптенето на снега под снегоходките им, дишането им и картечното потропване на кълвач в далечината), ала непрекъснатият снежен порой (по-точно не можеше да се нарече) вече започва да й дотяга. Снежинките са толкова големи и се сипят толкова нагъсто, че премрежват очите й и й причиняват замайване. Върбата се издига на края на полянката, а все още зелените й клони се привеждат към земята, притиснати под бремето на снега.