Романът на Лизи

5.

Още един сувенир, останал от деня на сватбата им (макар да нямаха църковен брак, те бяха пазили стриктно обетите си) и пъхнат от нея в сандъчето, беше снимката, която си бяха направили в „Рок“ — най-безвкусния, шумен, мръсен и долнопробен бар в Клийвс Милс. На нея се виждаха двамата със Скот — излезли на дансинга за първия си танц. Тя бе с бяла дантелена рокля, а той — с обикновен черен костюм („Моят гробарски костюм“ — както обичаше да го нарича), който бе купил специално за случая (и през онази зима го обличаше отново и отново за рекламното турне на „Стръвни дяволи“). На заден план се виждаха Джодота и Аманда, и двете изключително млади и миловидни, с вдигнати коси и длани, застинали насред ръкопляскане. Лизи гледаше Скот, а той й се усмихваше. Ръцете му бяха на талията й и, Господи, колко дълга беше косата му — стигаше почти до раменете му. Съвсем бе забравила за това.

Прокара пръсти по изображенията на хората, сред които бяха в този знаменателен момент — „СКОТ И ЛИЗИ, НАЧАЛОТО!“ — и изведнъж си даде сметка, че се сеща за името на рокгрупата от Бостън, която свиреше („Суингинг Джонсънс“), както и за названието на парчето, на което танцуваха пред своите приятели (кавър на „Вече е твърде късно да се върнеш назад“, чието оригинално изпълнение беше на „Корнилиъс Брадърс & Систър Роуз“).

— Ох, Скот — отрони се от устните й. Още една сълза се търкулна по бузата й и тя машинално я избърса. Сложи фотографията на обляната от златистите слънчеви лъчи маса и продължи проучванията. В сандъчето имаше тънка пачка с менюта, салфетки с емблемите на различни барове, кибритени кутийки от мотели в Средния Запад, както и програма на литературните четения в университета „Индиана“ в Блумингтън, обявяваща среща с автора на „Стръвни дяволи“ Скот Линдън. Помнеше, че бе запазила програмката заради тази печатна грешка, като бе подхвърлила на мъжа си, че някой ден ще струва цяло състояние, а Скот бе отвърнал: „Това са само мечти, миломое.“ Датата на литературното четене беше 19 март 1980 година… Но къде са сувенирите от „Еленови рога“? Нима не беше взела нищо оттам? В онези дни тя почти винаги вземаше по нещичко, това й беше като хоби, и можеше да се закълне, че…

Лизи взе програмката с името Скот Линдън и видя менюто — тъмнопурпурно, със златни надписи, гласящи „ЕЛЕНОВИ РОГА“ и „РИМ, НЮ ХАМПШИР“. В същия миг чу гласа на Скот — толкова ясно, сякаш говореше в ухото й: „Когато си в Рим, прави като римляните.“ Беше го казал онази вечер в празния ресторант (освен тях и сервитьорката нямаше никого), когато бе поръчал два „Специалитета на главния готвач“. Както и по-късно, докато бяха голи в леглото.

— Предложих им да го купя — прошепна Лизи сред тишината на слънчевата пустееща кухня, — но онзи човек каза, че мога да го взема. Защото сме били единствените им гости. И заради снежната буря.