Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Точно така — сви устни Уислър, което подсказа произхода на името му. — Тя ще помогне. Но ще поиска нещо.
Изрече го бавно и се усмихна накриво.
— Коя е Девицата?
Изпитваше страх и нетърпение. С приятеля й се беше случило нещо много неприятно, управата на клуба я търсеше, Стримбело й беше казал, че знае коя е, но вместо да хване !Ксабу и двамата да се изметат оттук, беше принудена да участва в някакъв приказен сценарий. Погледна към бушмена. Симът му не помръдваше до огъня, вцепенен като какавида.
— Тя знае разни неща — рече Браунбред. — И понякога казва по нещо.
— Тя е магьосница! — размаха дългите си ръце Уикит, сякаш за да покаже уменията й. — Прави услуги. Срещу определена цена.
— Кои сте вие? — не можа да се сдържи Рени. — Какво правите тук? Как се озовахте тук?
— Това са много-много правилни въпроси — отговори бавно Кордърой. Той май беше най-умният. — Ще трябва да поднесем много дарове на Девицата, за да получим отговор на всеки от тях.
— Искате да кажете, че не знаете кои сте и как сте се озовали тук?
— Имаме някои… идеи — изрече Кордърой многозначително. — Но не сме много сигурни. Понякога спорим по цели нощи.
— Кордърой много го бива в споровете — обясни Уикит. — Най-вече защото на другите им писва и се отказват.
Тези мъже сигурно бяха кукли, захвърлени далеч от блясъка и притворното ласкателство на клуба. Изтръпна при мисълта, че са конструкти, закодирани механизми, насядали около виртуален огън, които спорят на отвлечени теми. Изглеждаше толкова… самотно. Вдигна поглед към блещукащите между коренищата светлинки. Приличаха на звезди. Малки пламъчета, поставени да разсейват надвисналия мрак така, както огънят бди срещу мрака на земята.
— Добре — каза тя най-сетне. — Водете ни при тази Девица.
Уикит се наведе и измъкна една пламтяща главня от огъня. Тримата му приятели направиха същото и лицата им изведнъж придобиха тържествен израз. Рени не можеше да се отърве от чувството, че всичко това е за тях някаква странна игра. Протегна ръка към последната главня, но Кордърой размаха ръка.
— Не! — рече той. — Огънят винаги трябва да гори. За да можем да се върнем обратно.
Рени помогна на !Ксабу да стане. Той се олюля, сякаш за малко да припадне от изтощение, но успя да се задържи на краката си, когато го пусна и се обърна към тримата.
— Казахте, че трябва да й поднесем дар. Аз нямам нищо…
— Тогава ще й разкажете някоя приказка. Вашият приятел, господин Уонде, знае много — вече ни разказа няколко — усмихна се при спомена Браунбред. — Хубави приказки.
Уикит ги поведе, превил врат под надвисналите корени. Уислър се движеше последен, вдигнал факлата високо, така че Рени и !Ксабу бяха обкръжени от светлина. Докато вървяха, Рени усети леко размазване в периферията на полезрението си. Не го забелязваше направо, но всичко около тях се променяше. Рехавите корени над тях се сгъстиха, а светлинките избледняха. Меката глинеста почва под краката им стана по-твърда. Не след дълго Рени осъзна, че прекосяват верига от свързани пещери, осветени единствено от факлите. Стените бяха изпъстрени със странни фигури — вероятно рисунки с въглен и кръв, примитивни изображения на животни и хора.
Като че ли слизаха. Протегна ръка към !Ксабу, за да се увери, че е до нея. Започваше да изпитва усещането, че е част от това място, също като Уикит и другите. В кой ли сектор на клуба се намираха? Какво ли беше предназначението му?
— !Ксабу, чуваш ли ме? — Той продължаваше да не отговаря на личния канал. — Как си? Добре ли си?
Отговорът му дойде след много време.
— Аз… много трудно те чувам. Има и други присъствия — много близко.
— Какво искаш да кажеш с „други присъствия“?
— Трудно ми е да обясня — измънка отпуснато той. — Мисля, че хората от ранната раса са наблизо. Или може би гладният — дето изгорял в огъня.
— Какво означава това? — дръпна го за рамото тя, като се опитваше да го отърси от странния му унес, но той само залитна и едва не се спъна. — Какво ти е?
!Ксабу не отговори. За първи път, откакто го откри, Рени наистина се уплаши.
Уикит беше спрял пред огромен естествен свод, обкръжен от кордон грубо изрисувани очи — тъмни петна върху осветения от факлите камък.
— Трябва да влезем тихо! — прошепна Уикит и вдигна дългия си пръст към устните си. — Девицата мрази патърдията.
И ги поведе под свода.
Пещерата не беше толкова мрачна, колкото коридорът отвън. В дъното й през една пукнатина в пода пламтеше алено сияние и оцветяваше издигащата се пара. Едва различима зад червената мъгла се мержелееше някаква фигура, седнала на висок каменен трон, неподвижна като статуя.