Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Изпъшках.
— Сигурно и това влиза в плана. Всичко останало вече съм го правил.
— Сигурен съм, че си. Е, много е жалко да видя някой дух, паднал толкова ниско, дори и някой толкова своенравен и дразнещ като теб. Почти започвам да те съжалявам. — Той си почеса носа. — Почти.
Огледах бледите сиви очи.
— Това си ти, нали? — попитах.
— Определено.
— Но същността ти… Къде е…?
— Точно тук, скрита дълбоко в тялото на скъпия ни господин Хопкинс. Както трябва да си се досетил, това не е обикновена маскировка! — Гласът на Факарл се изхили тихо. — Каква беше тази жалка птича премяна, която носеше току-що? Традиционен американски тотем ли? Толкова размъкнато и отживяло. Е, аз съм вече над тези неща.
— Ти си в истинското му тяло? — рекох. — Леле! Това е гадно! Кой ти причини това, Факарл? Кой е господарят ти? — Това изобщо не го разбирах.
— Моят господар ли? — Висящият мъж се разтресе от смях. — Това е господин Хопкинс, разбира се, и аз съм му много благодарен. Толкова съм му благодарен, че мисля аз и той да работим заедно известно време. — Отново избухна в мощен и искрен смях95.
— Много неща се случиха след последната ни среща, Бартимеус — продължи той. — Помниш ли как се разделихме?
— Не. — Спомнях си много добре.
— Ти ме подпали, стари приятелю. Драсна клечката и ме остави да горя в един шубрак.
Гарванът се раздвижи тревожно под ножа.
— В някои култури това е жест на симпатия. Някои се прегръщат, други се целуват, трети се подпалват в малки гористи площи…
— Ммм. Е, ти си бил роб на повече човеци от мен, Бартимеус. Ако някой познава обичаите им, това си ти. И все пак беше малко болезнено… — Той се плъзна по въздуха и се приближи.
— Не беше прекалено зле — запротестирах аз. — Забелязах те няколко дни по-късно, играеше си на готвач в кухнята на Хедълхам. Не изглеждаше много изгорял. Абе каква е тая работа с теб и кухните? Вечно висиш около тях96.
Хопкинс — или Факарл — кимна.
— В кухните има много хубави, остри оръжия. — Той перна месарския нож с върха на пръста си. Острието и птицата завибрираха на стената. — И точно заради това слязох тук долу. Освен това е по-просторно от коридора горе. Трябваше ми малко пространство да си развъртя ръцете… Пространството е бонус в този хотел. Освен това, моята стая има и джакузи.
Зави ми се свят.
— Чакай малко — казах. — Аз те познавам като Факарл от Спарта, бичът на Егейско море. Виждал съм те като синьо-черен гигант как смазваш цели армии под ботуша си. Какво си сега? Някакъв си човек, който си харесва банята. Какво става? От колко време си хванат в този капан?
— Само два месеца. Но не може да се каже, че съм в капан. „Амбасадор“ е доста луксозно и специално място. Разбираш ли, Хопкинс обичаше хубавите неща в живота. Освен това е извън обсега на правителствените шпиони, така че мога да си идвам и отивам, когато си пожелая. Не видях причина да променям това положение на нещата.
Гарванът извъртя очи.
— Не за хотела. Говорех за тялото.
Хихикане.
— Отговорът е същият, Бартимеус. Само преди няколко седмици добрият господин Хопкинс — как да го кажа — ме покани да вляза. Отне ми малко време да се аклиматизирам, но сега ми е изключително удобно. И въпреки външния вид, силата ми по никакъв начин не е намаляла. Както току-що разбраха и приятелите ти. — Той се изхили. — Отдавна не съм се хранил така обилно.
— Да, добре. — Изкашлях се притеснено. — Надявам се не мислиш да направиш същото с мен. Ние имаме дълга история, ти и аз. Една прекрасна връзка, много споделени моменти.
Очите на господин Хопкинс заблестяха весело.
— Така е по-добре, Бартимеус. Чувството ти за хумор се завръща. Но наистина не възнамерявам да те поглъщам.
Гарванът висеше на ножа по един доста нещастен начин. Сега, при тази неочаквана новина, се оживи.
— Така ли? Факарл, ти си великодушен приятел! Извинявам се за онзи инцидент в шубраците, за борбата ни за Амулета и за онази Конвулсия в гърба, с която те повалих навремето в Хайделберг през трийсет и втора. — Поколебах се. — Както виждам, не си знаел, че съм аз. Ъъъ, извинявам се и за всичко останало. И така — много ти благодаря и ако само махнеш този нож, аз ще си тръгвам.
Мъжът с приятното лице не махна ножа. Вместо това се наведе по-близо до гарвана.
95
Тъй като идваше от един сравнително по-стар джин като Факарл, този смях бе странно обезпокоителен. Ние, висшите духове, естествено си имаме нашия си хумор, който използваме, за да компенсираме безкрайните години робство на Земята. Обикновено той попада в някаква категория — сух, язвителен или наблюдателен, постоянно черпещ вдъхновение от слабите места на магьосниците. Нямаме склонността да изпадаме в истерии — просто не се прави така. (Не говоря за дяволчетата, разбира се, което рядко стигат до нещо повече от един забавен фарс.) При това положение имаше нещо странно невъздържано в радостта на Факарл, нещо прекалено лично.
96
Това си беше вярно — още от царските кухни на Ниневия. Около 700 г. пр.Хр., бях изпратен там от вавилонските магьосници на дипломатическа мисия — трябваше да пробутам арсеник в храната на Сенахериб по време на банкет. За нещастие Факарл служеше на асирийския цар — пазеше го от наемни убийци. Той възрази срещу вкусния ми сладкиш с телешка мазнина и ме погна из залата. След като организирахме най-голямата битка с храна в историята, аз го съборих с една добре прицелена бедрена кост и си осигурих бягството. Оттогава отношенията ни като цяло се влошаваха.