Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Около секунда по-късно бяха последвани от едно или две други неща — някои от които, съжалявам да го кажа, успях да разпозная. Чак когато достигнах вратата на кухнята, рискувах да хвърля един бърз поглед назад. В далечния край на стаята имаше вихрушка от движения, проблясващи светлини, звуци и писъци. От време на време от водовъртежа се протягаха ръце, сграбчваха маси и малки хладилници и отново изчезваха от погледа. Навън периодично излитаха парчета метал, дърво и същност.
Беше време да си тръгвам. Някои от познатите ми джинове пускат гъста мъгла, за да прикрият следите си; други предпочитат да оставят след себе си отровни черни изпарения или няколко Илюзии. Що се отнася до мен, аз гася осветлението. Кухнята и трапезарията потънаха в мрак. По стените се плъзгаха и въртяха странни проблясъци в десетки цветове, излъчвани от биещите се джинове. Напред, едно-единствено светло петно маркираше изхода на коридора. Обгърнах се плътно с наметалото от пера и бях погълнат от сенките94.
Не бях стигнал и до средата на трапезарията, когато всички звуци от бой зад мен спряха.
Застинах, надявайки се без реална надежда да чуя триумфалния вик на колегите си.
Нямах късмет. Тишината пулсираше в пернатата ми глава.
Концентрирах се и наистина се напрегнах да дочуя някакъв звук… Може би се напрягах прекалено много. Май ми се причу мек звук, сякаш някой се носеше през мрака.
Побързах към изхода. Нямаше смисъл да се опитвам да тичам — ключът беше в прикритостта. Не бях в състояние да се боря с Факарл, въпреки ексцентричната му маскировка под формата на човек. Придържах се към стените на трапезарията, като внимателно заобикалях масите, столовете и съборените прибори. Наметалото покриваше сведената ми глава; изпод ръба от пера тревожно надничаше едно жълто око. Проверих зад себе си.
През арката, водеща към кухнята, минаваше едно черно петно. По някакъв предмет в ръката му проблясваше светлина. Леко забързах крачка и ритнах една лъжица, която издрънча в стената.
— Боже, Бартимеус! — извика един познат глас. — Тази вечер наистина си изкуфял. Някой човек може и да се обърка в тъмнината, но аз те виждам като посред бял ден как се движиш крадешком там зад онези парцалки. Спри за малко да поговорим. Липсваха ми разговорите ни.
Гарваноглавият не отвърна, а побърза към вратата.
— Не си ли поне малко любопитен? — рече гласът този път по-наблизо. — Мислех си, че направо си умираш да разбереш защо съм избрал такава форма.
Определено бях любопитен, но „да си умирам да разбера“ — съвсем не. Винаги се радвам да се впусна в енергични закачки с най-добрите екземпляри, но приказките отпадат, когато трябва да бягам за да спасявам живота си. Както вървеше, гарваноглавият мъж подскочи напред с протегнати ръце, сякаш се гмуркаше в плувен басейн. Наметалото му от пера се завъртя около него, изпляска и се превърна в крила. Мъжът изчезна. Един отчаян гарван се стрелна напред, една истинска перушинеста светкавица се насочи към вратата…
Въздишка, тупване, болезнено изграчване. Напредването на гарвана бе прекъснато по начин, който не търпеше възражения — прободен през върха на крилото, той увисна на стената, а блестящата светкавица, която трепереше, вибрираше и накрая застина, се превърна в нож за месо.
Нещото с тяло на господин Хопкинс се понесе през празната стая с равнодушна безгрижност. Гарванът го изчака, полюшквайки се нежно, с възмутено изражение на клюна.
Господин Хопкинс се приближи. Едното рамо на костюма му бе леко изгоряло и имаше малък разрез на бузата си. Като изключим това, изглежда не беше наранен. Увисна в мрака на около метър от мен, оглеждайки ме със слаба усмивка. Сетих се, че проверява състоянието ми на различните нива. Слабостта ми ме караше да се чувствам притеснен, почти като гол. Потропах с перата на свободното си крило по стената.
— Ами хайде де — изстрелях. — Приключвай бързо.
По безизразното му лице премина неодобрение.
— Вече искаш да те убия?
— Не това. Тъпата шега, която съчиняваш. За това колко е хубаво да вися наоколо или нещо подобно. Давай де, знаеш, че го искаш. Изплюй камъчето.
Ученият изглеждаше обиден.
— Сякаш бих паднал толкова ниско, Бартимеус. Съдиш ме по твоите собствени стандарти на долнопробно остроумие, които са толкова жалки, колкото и състоянието на същността ти. Виж се само! Като надупчена гъба си. Ако аз ти бях господар, бих те използвал да попия пода.
94
Гарвановата ми маскировка представляваше тотема на едно племе, живеещо на границата между гора и равнина. Те ценяха прикритата тайнственост на птицата, интелигентността и коварството й. Наметалото се състоеше от пера от всяка една птица, живееща в онези райони. С тяхна помощ и с моята сила можех да се разхождам незабелязано навсякъде и да си общувам почтително с шамана на племето, който носеше подобен костюм, както и маска.