През дебрите на Балкана

Накрая се чу пронизително изсвирване. Представлението започваше. Това, което видях, беше цинично във висша степен и бе възнаградено с гръмък смях, въпреки че иначе Ориенталците смятат силния смях за неприличен. Исках веднага да си тръгна, но не можех. Бях така затиснат, че не можех да помръдна, така че бях принуден да изтърпя, докато второ пронизително изсвирване даде на публиката да разбере, че за четвърт пиастър е гледала предостатъчно.

Сега човешкото желе се раздвижи и бавно се разпадаше на отделни индивиди. Като излязохме, първо дълбоко си поех въздух. Морската болест е направо развлечение в сравнение с това, което за щастие успях да преодолея тук.

— Ще влезем ли още веднъж? — попита коларят. Халеф отбранително разпери ръце, а аз изобщо не отговорих. По време на останалата част от разходката ни забелязах, че коларят беше прекалено загрижен да не ни изгуби, дори страхливо се опитваше да попречи на повеждането на разговор между мен и някой друг. Няколко пъти се опитвах да заговоря хората, които срещахме, но той веднага се намесваше и се опитваше да ме избута. Това го правеше подозрителен. Започнах да предчувствам, че има някакво намерение.

— Няма ли да минем покрай къщата на мейведжията Глава? — попитах го аз.

— Не. Защо?

— Защото бих искал да разбера къде живее, нали утре трябва да го търся. Ще ми покажеш ли?

— Да.

— Мейведжията сърбин ли е?

— Защо мислиш така?

— Защото името му е сръбско.

— Позна. Следвай ме!

След известно време той ми показа една къща и ми каза, че била на търговеца на зърно. Запомних я. Като се прибрахме, вече се свечеряваше. Научихме, че един от ратаите паднал и се ударил така, че трябвало да извикат лекар. Коларят отиде да види ратая, а аз тръгнах през двора към обора.

Като влязох, видях, че конете бяха без пазачи. Оско и Омар също бяха излезли. Рих обърна глава към мен, изцвили и започна да пръхти по начин, какъвто още не бях забелязвал при него. Погалих го по главата. Обикновено тогава той потъркваше ноздри в рамото ми и ме целуваше по бузата — защото и конете умеят да целуват, — но сега не го направи. Продължаваше да пръхти и беше необикновено възбуден. Наблюдавах го. В обора вече беше доста тъмно, но забелязах, че конят се опира само на дясното си задно копито. Вдигнах лявото копито и го опипах. Рих изпръхтя и кракът му потръпна, сякаш изпитваше болка.

— Той куца — каза Халеф. — Само това оставаше! Къде се е ударил?

— Веднага ще разберем. Да го изведем на двора, там още е светло.

Жребецът наистина куцаше, и то доста силно, така че всичко ми се стори много странно. Докато слязох от седлото, не се забелязваше и следа от куцане. Как така внезапно се беше наранил? Погалих с ръка болния крак, но там нямаше болка. Явно беше в копитото. Вдигнах го отново и го огледах, но не можех да открия абсолютно нищо. Започнах да опипвам с върха на пръстите си, но напразно. Накрая конят трепна и под козината напипах една малка подутина. Отместих космите и забелязах главичката на карфица, която бе забита в основата на копитото на бедното животно.