През дебрите на Балкана

Обитателите на намиращите се около кулата къщи се бяха върнали. Те бяха зависими от капитана, защото той беше богат и тези къщи бяха негови.

По негова заповед ни бе даден обяд, но той самият не се появи на него. По-късно поръчах да му кажат, че искаме да тръгваме, и той бе казал да ме помолят да отида при него. Като влязох в кулата, той седеше до трупа. Беше подпухнал и изтощен от плач. Протегна ми ръка и каза:

— Искаш да ме напуснеш?

— Да, трябва да продължа пътуването си.

— Наложително ли е? Не можеш ли днес да останеш тук? Ако Хара беше жива, щеше да ми разкаже за вярата на християните, но тя е мъртва и само ти си този, от когото мога да науча това. Остани, не ме оставяй сам с мислите, които ме измъчват.

Нямах време за губене, но чувствах, че не бива да отхвърлям молбата му, затова се съгласих.

Спътниците ми не възразиха и аз останах при капитана, докато се свечери, а и още дълго след това. Разговорът ни беше сериозен, много сериозен. Разбира се, аз, лаикът, не можех да се превърна в мисионер, но сърцето му беше отворено и аз се опитах, доколкото можех, да пусна вътре семенцето, с надеждата, че то ще покълне и ще донесе плодове. Останахме заедно през цялата нощ, до ранни зори, а после ние с приятелите ми продължихме пътя си.

Минахме през Барутни, следобед прекосихме Дупница и надвечер пристигнахме в Неврокоп, известен преди с железните си мини. На другия ден продължихме. Намирахме се в прочута местност. Според гръцката легенда в тези планини Орфей съживил и раздвижил с песента си дърветата и скалите. Най-сетне по обяд стигнахме в Мелник.

Естествено не отидохме направо там, където беше отседнал Манах ал Барша. Потърсихме подслон на друго място, но всички странноприемници бяха заети.

Панаирът беше започнал и напливът от посетители беше значителен. Тъй като Албани плати на собственика на конете и го освободи, вече бе сам и си намери подслон, но за нас, останалите, с конете беше по-трудно.

Тъкмо ни бяха отпратили от една гостилница, когато към нас се приближи един човек и попита:

— Сигурно търсите място за нощуване?

— Да — отговорих аз. — Знаеш ли такова?

— За вас — да, за други — не.

— Защо само за нас?

— Защото имате копча. Значи сте побратими. Господарят ми ще ви приеме при себе си.

— Кой е твоят господар?

— Колар е и не живее далеч оттук. Ако желаете да ме последвате, ще ви водя.

— Води ни! Ще ти бъда много благодарен. Той тръгна напред, а ние го последвахме.

— Този съм го виждал някъде — каза Халеф полугласно.

— Къде?

— На входа на града. Стоеше там и, изглежда, чакаше някого. Сега и аз си спомних, че минахме край него. Не ми беше направило впечатление, сигурно беше случайност. По-късно обаче разбрах, че беше чакал нас.

Отведе ни до една къща, която имаше толкова широка и висока порта, че можехме да влезем в двора направо с конете си. Там имаше две волски каруци, явно собственост на коларя. Срещу нас в задната част на двора имаше дъсчена постройка, която нашият водач ни представи като обор. Каза ни да заведем там конете си.