През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Не мислиш ли, че първо трябва да разговаряме с господаря ти?
— Защо?
— Та ние още не знаем дали изобщо има желание да ни приеме при себе си.
— Ще ви приеме. Има място и хората, които носят копча, са винаги добре дошли.
— Значи и той е побратим?
— Да. Ето го, идва.
В двора влезе дребен дебел мъж, който не ми направи особено добро впечатление. Беше кривоглед. Наистина не съм предубеден спрямо хората с такъв недостатък по природа, но човекът имаше дебнеща, котешка походка и ъглести челюсти, а съм забелязал, че тези хора са с притворен характер.
— Кого ми водиш? — попита той ратая.
— Приятели. Имат копча, а не намериха място в хановете. Нали ще позволиш да останат тук?
— Добре дошли! Колко време ще останете?
— Може би няколко дни — отговорих аз. — Ще ти платим толкова, колкото бихме платили и в хана.
— Не говорете за това. Не е необходимо гостите ми да плащат.
Отведете конете си в обора, а после елате при мен. Ще получите всичко необходимо.
Той си тръгна. Стори ми се, че размени с ратая доволен поглед. Оборът беше дълъг и имаше две отделения. В едното стояха няколко вола, а другото бе празно и ни бе предоставено. Ратаят се изкачи по една тясна стълбичка и каза:
— Ще ви донеса сено. Или искате друга храна?
— Донеси каквото има!
Щом той изчезна горе, погледнах през една дупка в задната стена на обора и видях доста голям двор. Там стоеше един висок, силен мъж и дебнеше. Изглежда, подслушваше нас. Тогава ратаят горе се изкашля и в отговор мъжът също се изкашля. После излезе от двора.
Това, разбира се, ми направи впечатление, но не го показах при връщането на ратая. Сложихме храна на животните и се отправихме към стаята, в която ни очакваше шишкото. Той беше седнал на възглавница пред една пиростия, върху която имаше табла с чаши за кафе. Той отново ни поздрави с добре дошли и плесна с ръце. Тогава се появи едно момче и напълни чашите.
Всичко се вършеше така, сякаш ни бяха очаквали. Имаше и съд с тютюн. Напълнихме лулите си и ни поднесоха въглен да ги запалим.
— Имаш много хубав кон — каза той. — Продаваш ли го?
— Не.
— Жалко! Веднага бих го взел.
— Значи си много богат човек. Не всеки може да купи такъв кон.
— Коларите имат пари. Откъде пристигна днес?
— От Неврокоп.
— И накъде ще продължиш?
— Към Серес.
И през ум не ми минаваше да му казвам истината. Той направи физиономия като човек, който по-добре знае нещо, но не иска да го каже, и попита:
— По каква работа си тук?
— Ще купувам зърно и други подобни неща. Има ли тук някой, от когото мога да купя такова нещо, някой търговец на зърно?
Той не успя да прикрие лукавата си усмивка и отговори:
— Има един мейведжи. Казва се Глава и сигурно добре ще те обслужи, защото също е побратим.
Така насочих разговора към този Глава, при когото трябваше да отседне Манах ал Барша.
— Далеч оттук ли живее? — осведомих се аз.
— На съседната улица. Познавам го добре. Преди около четвърт час бях при него.
— Зает ли е?
— Да. Днес няма да можеш да отидеш при него.
— И той ли има гости?
— Още не, но очаква. Деселим от Исмилан, кафеджия и майстор на оръжия, също ще дойде. Познаваш ли го?
— Да. И той е побратим.
— Кога се запозна с него?
— Преди няколко дни. Отбих се в къщата му.
— А виждал ли си брат му?
Той се опитваше да се държи непринудено, но беше ясно, че с тези въпроси преследва определена цел. Разпита ме за доста хора и аз му дадох сведения, които искаше. Когато след известно време забеляза, че се готвя да изляза, за да разгледам Мелник и панаира, той така преднамерено ми предложи да ме съпроводи, че не можех да откажа, въпреки че предпочитах да изляза сам с Халеф.
Навсякъде цареше оживление, но подобен пазар не може да се сравни с нито един немски панаир. Мълчаливият турчин безмълвно минава покрай будките или по-точно край редиците със сергии, чиито собственици също така безсловесно стоят край стоките си и през ум не им минава да се опитат да привлекат някой купувач. А ако някой се приближи, всичко се извършва толкова спокойно, почти тайно, сякаш се обменят важни тайни.
Разликата се изразява особено ярко в липсата на жени на пазара. Навсякъде се виждат почти само мъже, само тук-там може да се забележи подобна на балон, забулена фигура, през чийто прорез за наблюдение святкат черни очи. Жените немохамеданки не са задължени да бъдат толкова въздържани, но и при тях не е прието да ходят из навалицата на пазара.