През дебрите на Балкана

— Това е Барутин — каза мъжът. — Досега не съм идвал тук, но съм чувал за този караул. Тук живее един капитан, изпаднал в немилост. Не се показва много навън. Живее като отшелник. Не обича хората, но жена му била приятелка на бедните и нещастните.

— Да идем там!

Като стигнахме до кулата, на вратата се появи възрастен човек, по чийто външен вид личеше, че е бил войник. Досега не бях виждал толкова големи и гъсти мустаци като неговите.

— Кого търсите? — попита той с нелюбезен тон.

— Чух, че тук живеел някакъв офицер?

— Да.

— Вкъщи ли е?

— Да. Но не разговаря с никого. Вървете си по пътя.

— Ще го направим, но преди това ни кажи дали наоколо някой търси една жена.

Лицето му доби напрегнат израз. Той отговори:

— Да, да. Господарката изчезна. Търсим я от вчера, но напразно.

— Ние я намерихме.

— Къде? Къде е тя? Защо не идва?

— Заведи ме при господаря си!

— Ела, ела!

Изведнъж той стана любезен. Слязох от коня и го последвах. Кулата бе построена много масивно. Долу нямаше жилищни помещения. Изкачихме се по една стълба и стигнахме до малка стая, в която трябваше да почакам. Чух в съседната стая силни викове, а после вратата се отвори и на прага се появи капитанът.

Още нямаше петдесет и беше хубав мъж. Очите му бяха зачервени. Беше плакал.

— Ти си я намерил? Къде е тя? — извика той припряно.

— Позволи ми първо да те поздравя — отговорих аз. — Мога ли да вляза при теб?

— Да, влез!

Стаята, в която влязох, беше доста голяма. Имаше три високи, тесни, подобни на амбразури прозореца. Единствената мебелировка бяха наредените край стената възглавници, а над тях висяха окачени оръжия и лули. В ъгъла седяха две момченца, които се бяха прегърнали. Забелязах, че те също бяха плакали. Войнственият старец не се отдалечи. Искаше да чуе какво ще кажа.

— Добре дошъл! — каза капитанът. — Е, къде е жена ми?

— Наблизо.

— Не е възможно. Търсихме я навсякъде и не я намерихме. Хората ми все още са на крак и я търсят.

Разбира се, не исках веднага да съобщя за смъртта й, затова попитах:

— Жена ти беше ли болна?

— Да, отдавна е болна. Защо питаш? Мъртва ли е? Знам, че няма да живее дълго, защото лекарят ми каза, че има туберкулоза.

— Готов ли си да чуеш истината?

Той пребледня и се обърна, сякаш така новината нямаше да му въздейства толкова силно.

— Аз съм мъж — каза той. — Говори!

— Мъртва е.

Тогава двете деца високо изплакаха. Бащата не каза нищо, но облегна глава на стената. Видях как гърдите му бързо се повдигаха и спускаха. Бореше се с риданието, което успяваше да потисне с голямо усилие. Едва след известно време отново се обърна към мен и попита:

— Къде я видя?

— В един храсталак на десет минути път оттук.

— Ще ни заведеш ли?

Преди да успея да отговоря, чух зад себе си звук, сякаш душеха някого. Обърнах се бързо. Зад мен стоеше старецът. Беше натъпкал пеша на дрехата си в устата, за да сподави плача си, но не му се удаваше. Той дръпна дрехата си й заплака сърцераздирателно.