М. Р. Д.“
Запитах се дали и той участва в заговора. Едва ли би го пропуснал. Затова го накарах да чака, прегледах няколко контролни, посмях се с момчетата, пих чай. След десет минути Дивайн се завъртя пред стаята ми като дервиш и щом видях изражението на лицето му, махнах на момчетата да излязат и му посветих цялото си внимание.
Може да сте останали с впечатлението, че между мен и Киселото грозде има някаква стара вражда. Ако е така, дълбоко се заблуждавате: всъщност през повечето време препирните помежду ни искрено ме забавляват, макар че невинаги сме на едно и също мнение по въпросите за правилника, униформите, хигиената и безопасността, чистотата или поведението.
Все пак знам къде е границата и още щом видях лицето на стария досадник, всяко намерение да се препирам с него се изпари. Дивайн изглеждаше болен. Не просто блед, което е обичайно за него, а жълт, безпомощен, стар. Вратовръзката му беше изкривена, косата му, обикновено безупречна, беше разрошена и го правеше да прилича на човек, стоял дълго на силен вятър. Дори походката му, друг път стегната и ритмична като на робот, сега беше неравномерна: той влезе в стаята ми, олюлявайки се като механична играчка, и тежко се отпусна на най-близкия чин.
В гласа ми нямаше и следа от закачливост. Първата ми мисъл беше, че някой е умрял: жена му, ученик, близък колега. Само ужасна катастрофа би се отразила така на доктор Дивайн.
Признак за силния му смут беше, че той не се възползва от възможността да ме сгълчи за това, че не съм се отзовал на повикването му. Киселото грозде продължи да седи на чина, подпрял кльощавите си гърди на щръкналите колене.
Аз извадих „Голоаз“, запалих една цигара и му я подадох.
Дивайн не беше пушил от години, но я пое, без да каже и дума.
Зачаках. Не съм прочут с умението си да успокоявам, но знам как да се държа с притеснени ученици, а в този момент Дивайн ми приличаше точно на такъв, побелял, силно разтревожен ученик, с уплашено лице и прибрани към гърдите колене в отчаян опит за защита.
— Полицията — промълви той задъхан.
— Какво?
— Арестували са Пат Бишъп.
Наложи се да изчакам доста, докато науча цялата история. Първо, Дивайн не я знаеше. Каза, че имало нещо общо с компютрите, но не знаеше подробности. Спомена Найт и разпити на ученици на Бишъп, макар че в какво точно обвиняваха Пат никой не знаеше.
Все пак разбирах защо Дивайн е толкова уплашен. Той винаги се е старал да стои близо до ръководството и естествено се страхуваше, че може да се окаже забъркан в този нов, неясен скандал. Разбрах, че полицаите са го разпитвали надълго и нашироко, че са се заинтересували, когато им е казал, че Пат неколкократно е канил на гости господин и госпожа Кисело грозде и че сега претърсват кабинета му в търсене на доказателства.
— Доказателства! — възкликна Дивайн и угаси цигарата си. — Какво очакват да намерят? Поне да знаех…
Половин час по-късно двама полицаи изнесоха компютъра на Бишъп. Когато Марлийн ги попита защо, не получи никакъв отговор. Тримата им колеги останаха, за да „проведат допълнителни разпити“, предимно в компютърното крило, което сега бе затворено за целия персонал на училището. Един от полицаите (жената) влезе в класната ми стая по време на осмия час и ме попита кога за последно съм ползвал компютрите там. Уведомих я, че никога не използвам компютрите, тъй като изобщо не се интересувам от електронни игри, и тя си тръгна с вид на училищен инспектор, който се готви да напише неблагоприятен доклад.
След това класът стана напълно неконтролируем и през последните десет минути от часа играхме на бесеница, докато в главата ми се въртяха объркани мисли и невидимият палец (винаги наблизо) почукваше по гръдния ми кош с нарастващо упорство.
След часа отидох да потърся господин Брад, но той говореше със заобикалки за някакви вируси в училищната мрежа, за пароли, защити и сваляне от Интернет — все неща, които за мен са също толкова безинтересни, колкото произведенията на Тацит за господин Брад.
