ЗАПОВЕД
„ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН!
ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО ПО-НАТАТЪК БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ!“
Друго дете би се стреснало от този надпис. Но при мен любопитството надделя. Чия беше тази заповед? Защо по-нататък от това място, а не от друго? И което беше най-важното, какво ще стане, ако премина ограничителната линия?
Разбира се, вече знаех, че оттатък границата е училището. От шест месеца живеех в сянката му и тази забрана заемаше достойно място сред ограниченията на младия ми живот, въведени от Джон Снайд. Не се глези. Пази това, което е твое. Работи добре, играй добре. Едно питие не е навредило никому. И най-важното: Стой далеч от „Сейнт Осуалдс“, понякога подсилвано от: Стой далеч от онова проклето място, ако знаеш кое е добро за теб, или от предупредителен удар с юмрук в рамото. Знаех, че по идея ударите трябва да са дружелюбни. Но въпреки това боляха. Бащинството не беше от силните страни на Джон Снайд.
Така или иначе, през първите няколко месеца аз се подчинявах безпрекословно. Баща ми толкова се гордееше с новата си работа на портиер: такова хубаво старо училище, с такава добра репутация, а и щяхме да живеем в старата къща при входа, където бяха живели поколения портиери. В летните вечери щяхме да пием чай на поляната и всичко се очертаваше да бъде прекрасно. Може би дори като видеше колко добре сме се подредили, и мама щеше да се върне.
Но седмиците минаваха, а нищо такова не се случваше. Къщата на портиера беше второкласна сграда с малки прозорци с решетки, през които почти не влизаше светлина. Навсякъде миришеше на влага, а не ни позволяваха и да си сложим сателитна чиния, защото това беше извън рамките на добрия тон. Повечето мебели бяха собственост на „Сейнт Осуалдс“ — тежки дъбови столове и прашни скринове — и до тях собствените ни вещи, спасени от старото общинско жилище на „Аби Роуд“, изглеждаха евтини и не на място. Цялото време на баща ми беше заето с новата му работа и аз бързо се научих да разчитам на себе си — всяка молба, било то за приготвяне на храна или за смяна на чаршафи, се окачествяваше като глезотия — да не безпокоя баща си през почивните дни и да заключвам вратата на стаята си в събота вечер.
