Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Разбира се, след като тя си отиде, дори това престана. Когато се сещаше за рождения ми ден, баща ми ми даваше пари, като казваше „да си взема каквото ми се иска“ — но нямаше нито приятели, нито картички, нито тържества. Веднъж Пепси се помъчи да направи нещо: пица със свещички и шоколадова торта, накривена на една страна. Опитах се да й благодаря, но чувствах, че са ме изиграли, донякъде простичките усилия на Пепси ми се видяха дори по-лоши от нищо. Когато нямаше нищо, поне можех да забравя кой ден е днес. Но в онази година беше различно. Онзи август — още го помня със свръхестествената яснота на ярък сън — горещ и сладък, ухаещ на пипер, пушек, гума и трева. Вълшебно, ужасно, опияняващо време: оставаха две седмици до тринайсетия ми рожден ден и баща ми се готвеше да ме изненада.
Не го каза точно с тези думи, но аз го усещах. Той беше въодушевен, нервен, загадъчен. Мяташе се от крайно раздразнение от всичко, което правех, в изблици на сълзлива носталгия, казваше ми, че пораствам, предлагаше ми бира, надяваше се, че един ден, когато напусна дома, няма да забравя бедния си стар баща, който винаги е правил всичко за мен.
Най-необичайното бе, че пилееше пари. Джон Снайд — който винаги беше толкова стиснат, че рециклираше фасове от изпушените си цигари и свиваше събрания тютюн в тънки хартийки, като наричаше това „петъчна аванта“ — най-после бе открил радостта от терапията на пазаруването. Нов костюм — за интервютата за работа, каза. Златен синджир с медальон. Цяла каса „Стела Артоа“ — невероятно за човек, който твърдеше, че презира чуждестранната бира — и шест бутилки малцово уиски, които прибра в бараката зад къщата под старо памучно покривало за легло. Имаше и лотарийни билети — десетки — нов диван, дрехи за мен (аз растях), бельо, фланелки, дискове, обувки.
Имаше и телефонни обаждания. Късно нощем, когато мислеше, че вече спя, аз го чувах да говори с приглушен глас по цели часове. Отначало си помислих, че се обажда на секстелефон или прави опити да се събере с Пепси: в шепота му имаше някаква потайност. Веднъж дочух нещо от коридора: само няколко думи, които тревожно заседнаха в съзнанието ми.
— Тогава колко? — Мълчание. — Добре. Това е за добро. Детето има нужда от майка.
Майка?
Дотогава майка ми пишеше всеки ден. За пет години нито дума, а сега нямаше спиране, обсипваше ни с картички, писма, колети. Повечето от тях се въргаляха неотворени под леглото ми. Самолетният билет до Париж за септември още стоеше неразпечатан в плика си и аз мислех, че може би баща ми най-после е разбрал, че не искам нищо от Шарън Снайд, нищо, което да ми напомня живота преди „Сейнт Осуалдс“.
После писмата изведнъж секнаха. Може би това трябваше да ме обезпокои, да ми подскаже, че тя замисля нещо, което държи в тайна от мен.
Но дните минаваха и нищо не се случваше. Телефонните разговори също престанаха — или може би баща ми внимаваше повече — така или иначе, аз не чувах нищо и мислите ми като стрелка на компас отново се завъртяха към севера.
Леон, Леон, Леон: той никога не беше излизал от ума ми. След заминаването на Франческа стана разсеян и затворен в себе си. Аз правех опити да го разведря, но вече като че ли нищо не го интересуваше, той се отнасяше с презрение към обичайните ни игри, непрекъснато се мяташе между състояния на маниакална радост и намусено безразличие, но което беше по-лошо, сега сякаш се дразнеше от намесата ми в самотата му, питаше ме със сарказъм дали нямам други приятели и постоянно ми се присмиваше за детинските идеи и липсата на опит.
Само ако знаеше. В развитието си аз бях на светлинни години пред него. В края на краищата победих господин Брей и скоро щях да продължа напред със завоеванията си. Но с Леон винаги се чувствах глупаво и болезнено се мъчех да му се харесам. Той го усещаше и това го правеше жесток. Беше на възраст, когато всичко изглежда черно-бяло, ново и категорично, когато възрастните са неизмеримо глупави, когато законът на „аз“-а изпреварва всички останали и опасният коктейл от хормони придава на всяко чувство кошмарна интензивност.
Най-лошото от всичко бе, че той беше влюбен. Мъчително, отчаяно, жестоко влюбен във Франческа Тайнън, която се беше върнала в училището си в Чешиър и с която той почти всеки ден говореше тайно по телефона, навъртайки огромни сметки, разкрити — със закъснение — в края на четиримесечието.