Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Когато излязох, навън беше страшно студено. Радвах се, че съм с палтото и карирания си шал, получен като коледен подарък от едно момче в дните, когато учениците все още правеха такива неща. Въздухът миришеше приятно — на пушек, мъгла и барут — и макар че беше късно, по улицата вървеше група деца с чувалче с лакомства. Едно от тях, облечено като призрак, пусна някаква хартийка на улицата — обвивка от „Сникърс“, струва ми се — и аз машинално се наведох да я вдигна.
— Хей! — извиках с учителския глас.
Призракът — момче на осем-девет години — се спря.
— Изпусна нещо — казах аз и му подадох хартийката.
— Какво? — Призракът ме изгледа така, все едно бях луд.
— Изпусна нещо — повторих търпеливо. — Там има кошче за боклук. — Аз посочих близкото улично кошче. — Иди да хвърлиш хартията.
— Какво?
Зад него децата се побутваха и се подсмихваха. Някой се изкиска под евтината пластмасова маска. „Сънибанк Парк“, помислих си аз и въздъхнах. Или малки хулигани от общинските жилища на „Аби Роуд“. Кои други родители биха пуснали децата си да скитат по улиците в единайсет и половина вечерта без възрастен придружител?
— В кошчето, ако обичаш — казах аз. — Сигурен съм, че не са те учили да хвърляш боклуци на улицата.
Усмихнах се. Пет-шест малки лица се взираха в мен с почуда. Имаше един вълк, три призрака, сбръчкан вампир със сополив нос и нещо трудно за идентифициране, което приличаше на върколак, на джудже или на някакво безименно холивудско творение.
Малкият призрак погледна мен, после хартийката.
— Точно така — казах аз, като го видях да тръгва към кошчето.
При тези думи той се обърна и ми се ухили, оголвайки зъби, жълти като на стар пушач.
— Майната ти! — извика хлапето и се затича по улицата, като пътьом хвърли обвивката от „Сникърс“ на плочките. Другите хукнаха в противоположната посока и разхвърляха след себе си хартийки. Смеховете и подвикванията им отекнаха в студения въздух.
Не биваше да им обръщам внимание. Като учител се сблъсквам с какви ли не деца, дори в „Сейнт Осуалдс“, където, в края на краищата, средата е привилегирована. Учениците от „Сънибанк“ са друга порода: в кварталите, от които идват, се шири алкохолизъм, наркомания, бедност, насилие. Там ругатните и лошите обноски са нещо съвсем естествено, като „добър ден“ и „довиждане“. В тях няма зла умисъл. Но все пак това ме подразни — може би повече, отколкото си струваше. Същата вечер бях раздал три чувала лакомства, сред тях имаше и шоколадчета „Сникърс“.
Вдигнах хартийката, пуснах я в кошчето и се почувствах необичайно потиснат. Остарявам, това е. Очакванията ми за младежта (и за човечеството като цяло, предполагам) са доста старомодни. Макар да подозирах — дори може би дълбоко в себе си знаех — че огънят, който бях видял, има нещо общо със „Сейнт Осуалдс“, не го очаквах: абсурдният оптимизъм, който винаги е бил най-хубавата и най-лошата черта в характера ми, не ми позволява да мисля отрицателно. Затова искрено се изненадах, когато пристигнах в училището, заварих пожарникарите и пламъците и разбрах, че къщата на портиера е запалена.
Можеше да бъде и по-зле. Можеше да е библиотеката. Веднъж там е имало пожар — много преди мен, през 1845 — при който са изгорели над хиляда книги, някои от тях редки. Забравена свещ може би: в архивите на училището няма нищо, което да предполага умишлен палеж.
Но този беше. В доклада на пожарната пише, че е използван бензин, има очевидец, съобщил за момче с качулка на главата, излязло тичешком. Най-лошото: раницата на Найт, захвърлена на местопрестъплението, пообгоряла, но лесна за идентифициране, пълна с учебници, надписани с името и класа му.
Разбира се, Бишъп беше там. Сновеше сред пожарникарите и действаше толкова енергично, че в първия момент го взех за един от тях. После дойде при мен целият в сажди, със зачервени очи и разрошена коса, поруменял почти до степен на апоплексия от жегата и вълнението.
— Вътре няма никой — каза той задъхан и аз едва сега забелязах, че носи под мишница голям стенен часовник. Приличаше на ръгбист, който бърза да направи тъчдаун. — Помислих, че мога да спася от огъня някои неща.
После отново се отдалечи и аз видях силуета му, жалък на фона на пламъците. Извиках след него, но бях изгубил гласа си; след няколко минути го видях да влачи дъбова ракла през горящата врата.