Джентълмени и играчи

През почивните дни отпразнувах успеха си с огън. В края на краищата такава е традицията.

Открих, че къщата на портиера гори доста добре предвид отколешния проблем с влагата. Единственото, за което съжалявам, е, че новият портиер — Шатълуърт, мисля, че така се казва — още не се беше нанесъл. Но все пак къщата бе празна, Джими беше уволнен — не можех да избера по-подходящ момент.

В „Сейнт Осуалдс“ има няколко охранителни видеокамери, повечето съсредоточени на главния вход и внушителния портал. Предполагах, че къщата на портиера не е под наблюдение. За всеки случай бях с качулка, достатъчно голяма, за да закрива лицето ми. На всяка камера би се видял единствено силует с качулка, с ученическа раница през рамо и две кутии без етикети в ръцете, който тича покрай оградата към къщата на портиера.

Не беше трудно да вляза. По-трудно бе да овладея спомените, които витаеха между стените: миризмата на баща ми, киселия дъх на влага, призрачното ухание на „Цинобър“. Повечето мебели бяха собственост на „Сейнт Осуалдс“ и още стояха там: гардеробът, часовникът, тежката маса и столове, които никога не използвахме. Бледият правоъгълник върху тапета във всекидневната, където по времето на баща ми имаше картина (сантиментална рисунка на момиче с куче), неочаквано ме развълнува.

Изведнъж по някаква абсурдна асоциация си спомних къщата на Рой Стрейтли с редиците училищни снимки на усмихнати момчета в избледнели униформи, застиналите в очакване лица на дръзки млади мъртъвци. Беше ужасно. По-лошо — беше банално. Мислех, че бавно и методично, с бодра стъпка ще излея бензин върху старите килими, старите мебели. Вместо това направих каквото трябваше с крадлива привързаност и побягнах, както бягат престъпниците, нарушителите, за пръв път от онзи ден в „Сейнт Осуалдс“, когато видях красивата сграда с блесналите на слънцето прозорци и я пожелах за себе си.