Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
А правеше точно това — провираше се сред отломките, вдигнал в една ръка светещата сфера над главата си, а с другата опипваше пътя пред себе си. Внезапно почувства в нея пареща болка, сякаш го прободоха хиляди карфици. Светлината на кристала разкри ужасяваща гледка — стотици, не, хиляди малки бели паяци се тълпяха по китката му и под ръкава на ризата и ухапванията им го горяха като нажежени въглени. Саймън изпищя и удари ръката си в стената. Ужасените му викове отекнаха по коридора и бързо заглъхнаха. Той коленичи на влажната земя и започна да търка нахапаната си ръка в пръстта, докато пламтящата болка поотслабна, после запълзя на ръце и колене далеч от ужасното гнездо, което беше разбунил. Докато стоеше приклекнал и трескаво търкаше ръката си с рохкавата пръст, от очите му отново бликнаха сълзи и това съвсем го съсипа.
Когато се престраши да погледне ръката си, светлината от кристала разкри само зачервена и подута кожа под мръсотията, вместо кървавите рани, които беше сигурен, че ще види. Ръката му пулсираше и той си помисли дали паяците не са отровни — дали най-лошото тепърва не предстои. Усети, че риданията отново се надигат в гърдите му, задържа дъха си и с усилие се изправи. Трябваше да продължи. Трябваше.
„Хиляди бели паяци!“
Трябваше да продължи. Вървеше в слабата светлина на сферата, която осветяваше загладени от влагата камъни и задръстени с пръст пресечни коридори, обрасли с белезникави корени. Сигурно вече се намираше дълбоко под замъка — дълбоко в черната земя. Нямаше и следа, че Джосуа или някой друг е минавал оттук. Обзе го отчаяната увереност, че в тъмнината е пропуснал някакъв важен завой и сега слиза все по-надълбоко в ямата, от която нямаше измъкване.
Беше вървял толкова дълго, толкова пъти бе завивал и заобикалял, че вече бе безсмислено да помни червената линия върху старата карта на Моргенес. Нямаше нищо, което поне малко да прилича на стълбище в тези тесни, задушни къртичи проходи. Дори светещият кристал започна да примигва. Гласовете отново се изплъзнаха от контрола му и го обградиха като някаква креслива тълпа от полудели сенки.
„Тъмно е и става все по-тъмно. Тъмно е и става все по-тъмно.
Нека да полегнем за малко. Искаме да поспим, само за малко, да поспим…
В краля живее животно и Приратес е неговият пазител…
«Мили Саймън», Моргенес те нарече «мили Саймън»… той е познавал баща ти. Той имаше тайни.
Джосуа отива в Наглимунд. Там слънцето свети през целия ден и през цялата нощ. Наглимунд. В Наглимунд ядат сладка сметана и пият чиста бистра вода. Слънцето е ярко.
Ярко и горещо. Горещо е. Защо?“
Внезапно във влажния коридор стана по-топло. Саймън залитна, отчаяно сигурен, че го хваща треска от отровата на паяците. Щеше да умре в тъмнината, в ужасната тъмнина. Никога повече нямаше да види слънцето и да почувства неговата…
Топлината сякаш нахлуваше в дробовете му. Ставаше все по-горещо.
Задушният въздух го обгърна целия и залепи ризата за гърдите му, а косата — за челото му. Страхът му се усили още повече.
„Да не би да съм се въртял в кръг? Да не би да съм вървял цялото това безкрайно време само за да се озова отново пред руините на кабинета на Моргенес — изгорелите и опушени останки от живота му?“
Но това бе невъзможно. С малки изключения, той бе вървял неизменно надолу. Защо бе толкова горещо?
В съзнанието му изникна споменът за един от разказите на Шем Коняря — за младия Престър Джон, който се скитал в тъмнината сред страшната, всепоглъщаща горещина — към дракона Шуракай, чието леговище било под замъка… под този замък.
„Но драконът е мъртъв! Докосвал съм костите му в Тронната зала. Дракона го няма вече“ — нямаше го огнедишащото туловище с размери на турнирно поле, дебнещо в тъмнината, с нокти като мечове и с душа, стара като камъните на Остен Ард — „Драконът е мъртъв!“
Но дали пък драконите нямаха братя?
И какъв бе този шум? Този приглушен, тътнещ рев?
Горещината беше непоносима и въздухът бе наситен с дим, от който му се насълзяваха очите. Сърцето на Саймън натежа в гърдите му като къс олово. Петна червеникава светлина се смесиха със светлината на сферата и я замъглиха. Тунелът тук беше равен и не завиваше нито наляво, нито надясно. Минаваше през една полусрутена галерия със сводест вход, чиито очертания танцуваха в оранжево сияние. Саймън потръпна, въпреки потта, която се стичаше по лицето му, и почувства, че нещо го влече натам.