Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Вярна на стила си, заместничката на Холдън бе успяла да разкрие всичко пред света. Коен, притиснат от обстоятелствата, разказа каквото знае и добави към това моделирано изображение. Мелба го имаше на ръчния си терминал — портрет на млада жена, наподобяващ ледена скулптура. Нямаше представа, че аудиотехникът бе събрал тези данни по време на срещата им, а би трябвало да се досети. В ретроспекция грешката ѝ бе очевидна.
Това би трябвало да приключи случая. Хората с достатъчно власт трябваше да прегледат информацията, да я заловят и да я изхвърлят през шлюза. Само че новината дойде със своето собствено погрешно тълкуване. „Виновната — бе казал Холдън — е Джули Мао.“ И така го разбраха всички. Разлики, които бяха очевидни за нея, останаха невидими за другите. Те приеха, че това е протомолекулата, която прониква сред тях, заплашва ги и възкресява мъртъвци, само това виждаха в случая.
Тя направи каквото можа, за да попречи на когото и да било да забележи приликата. Беше се срещнала с Коен на Земята, където гравитацията ги притискаше като пранги. Когато „Принц Томас“ вече се бе приближил до ограничението в скоростта, на борда нямаше ускорителна тяга. Бузите ѝ изглеждаха по-пълни, лицето ѝ — по-закръглено. Тогава бе пуснала косата си и затова сега я пристегна назад в плитка. Радикалните промени щяха да привлекат вниманието и затова тя се ограничи с дребни изменения. Може би не се налагаше да прибягва дори до тях.
Графикът ѝ на „Принц Томас“ бе претоварен. Караха ги да работят до пълно изтощение. Това не я безпокоеше. В шахтите и сервизните коридори нямаше опасност да срещне познат. Никой нямаше да узнае, че Клариса Мао е била тук. Стараеше се да избягва обществените места на кораба и когато се налагаше да се вземе нещо от склада, пращаше някого от другите.
През свободното от смяна време увеличаваше арсенала си.
За момента Холдън бе недостъпен за нея. Каква ирония. Беше положила огромни усилия, за да го изкара отвратителен мегаломан, а когато той се измъкна от ръцете на правосъдието, внезапно се обяви за посланик на цялата човешка раса. Джули също бе успяла да го измами. Ако имаше късмет, щеше да загине в престрелка или да го убие протомолекулата. Задачата ѝ сега се свеждаше до унищожаване на доказателствата за неговата невинност. Нямаше да е трудно.
„Росинант“ бе започнал кариерата си като ескортираща корвета на разрушителя „Донагър“. Беше солидно построен и отлично конструиран, но бяха минали години от последното му осъвременяване. Имаше слабо място в отбраната му: вратите на хангара в близост до реактора бяха повредени и поправени, и със сигурност щяха да са по-неустойчиви от оригиналните. Програмата за командване на предния шлюз също имаше дефект — позволяваше лесно да бъде хакната. На истинските марсиански военни кораби този недостатък вероятно беше отстранен, но Холдън едва ли знаеше, че го има.
Първата ѝ надежда бе шлюзът. Сред арсенала си имаше и близкообхватен предавател, предназначен за поправка и отваряне на повредени шлюзове. Ако не успееше с него, следваше по-трудната задача да проникне през вратите на хангара. Надяваше се да си набави експлозив, но на „Принц Томас“ се отнасяха сериозно към съхранението на мунициите. Сред екипировката ѝ имаше също и ремонтен механобот за горната част на тялото. Той покриваше гърдите и ръцете — не беше предназначен за краката — и въоръжена с горелка, би могла да изреже отвор, през който да проникне. Екзоскелетът беше малък и лесен за пренасяне, а картата ѝ за достъп позволяваше да го взема със себе си.
Проникне ли вътре, нататък щеше да е лесно. Ще избие всички, ще пусне реактора на претоварващ режим и ще взриви кораба на атоми. Ако има късмет, това ще събуди подозренията, възникнали след взрива на „Сенг Ун“. Ако се измъкне — също добре. Ако ли не — значи така е писано.
Сега ѝ оставаше само да стигне дотам и да изчака — като всички останали — новините от станцията.
Мелба сънуваше, когато настъпи катастрофата.
В съня си тя вървеше през поляната пред училищната сграда. Знаеше, че сградата гори и че трябва да намери начин да влезе. Чуваше воя на пожарните сирени, но тъмните очертания на хеликоптерите така и не се появиха в небето. В училището имаше хора и тя трябваше да им помогне да се измъкнат. Да ги освободи или да им попречи да избягат.
Озова се на покрива и погледна надолу през една дупка. Обгръщаше я гъст дим, но тя все още можеше да диша, тъй като бе неуязвима за пламъците. Пресегна се и ръцете ѝ докоснаха ръкохватките за ниска гравитация. Осъзна, че някой я държи за китките, помага ѝ да се спусне долу в мрака и пламъците. Рен. Нямаше сили да го погледне. Изпълваха я мъка и чувство за вина и тя се стовари в един озарен от синкава светлина бар, където вместо маси имаше противоускорителни койки. В сумрака наоколо видя хора, които вечеряха или правеха секс. Човекът срещу нея бе едновременно Холдън и баща ѝ. Опита се да заговори, да каже, че не иска да направи това. Мъжът я улови за раменете и я притисна върху мекия пенопласт. За момент се изплаши, че ще пропълзи върху нея, но той стовари юмрук в гърдите ѝ и тя се събуди под звуците на сигнала за тревога и с капки кръв, реещи се из въздуха.