Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Казвала съм ти да не се месиш в битките им, Джали, те са прекалено груби. — Ръката ми е в нейната и тя ме води през Дългата галерия, гръбнака на Римската палата.
— О! — казва тя изведнъж и сменя посоката, за да ме помъкне обратно по галерията.
Опитвам се да се отърся от детските си грижи, болката в подпухналата устна, гнева към Мартус за поредното поражение, което ми е нанесъл, пламенната увереност, че в следващата битка той ще пострада повече от мен.
Трябва да положа усилия, за да разплета мислите си от тези на момчето, но щом успявам, това ми носи значително облекчение. За миг се чудя дали не съм попаднал в съзнанието на друго момче, защото тук няма нищо познато или уютно: у него липсва предпазливост, страх, лукавство. Просто голо чувство за несправедливост и свирепа жажда да се хвърли обратно в мелето. Това никак не ми е присъщо. Като порасне, това момче би могло да се превърне в Снори!
Мама свива от галерията и ме повежда по западния коридор. Римската палата, нашият дом на територията на Аления дворец, изглежда непроменена от годините, които са преобразили мен из основи.
Избърсвам устата си, или по-скоро момчето избърсва своята, и по ръката му остава кръв. Това действие не е мое — аз споделям зрението и болката му, но нямам право на глас какво ще предприеме. Това ми се струва разумно, макар и несправедливо, защото тези неща се случват преди петнайсет години и строго погледнато, вече съм изразил волята си по въпроса.
Всъщност, докато събитията се развиват пред мен, си ги припомням. За първи път от цяла вечност си спомням добре дългата права коса на мама, усещането от ръката ѝ, свита около моята, и какво означаваше това чувство за мен на седемгодишна възраст… каква нерушима връзка на доверие представляваше, моята малка ръчица в нейната по-голяма, котва сред морето от объркване и изненада.
Ние си мислим, че не растем. Но това е само защото растежът става толкова бавно, че е невидим за нас. Чувал съм старци да казват, че отвътре се чувстват двайсетгодишни или че момчето, което някога е бесняло на воля, с цялото безразсъдство на младостта, все още живее в тях, сдържано само от ограниченията на старите кости и очаквания. Но когато се озовеш в черепа на своето детско „аз“, разбираш, че не е вярно — това е само романтика, самозаблуда. Детето, което разнася моето име из двореца на Вермилиън, вижда света през същите очи като мен, но забелязва различни неща, съзира различни възможности и стига до собствени заключения. Имаме малко общо, този Джалан Кендет и аз, дели ни нещо повече от бездната от години. Той живее по-пълноценно, необременен от опит, все още неосакатен от цинизъм. Светът му е по-голям от моя, макар че почти не е излизал извън стените на двореца, а аз съм пътувал до края на света.
Свиваме встрани от западния коридор, минаваме покрай рицарска броня, която ми напомня за битката за цитаделата Амерот, а на Джали — за един бръмбар рогач, който е намерил преди два дни зад конюшнята на вестоносците.
— Къде отиваме? — Умът на момчето е толкова обсебен от боя — и челото на Мартус, политащо надолу към лицето му… моето лице… че досега не е забелязало, че изобщо не отиваме към лечебницата и Фюела с нейния мехлем.
— В двореца, Джали. Хубаво ще е, нали? — В тона ѝ има някаква напрегнатост, веселието ѝ звучи насилено, опитва се да прикрие нещо толкова неловко, че дори едно дете не би пропуснало да го забележи.
— Защо?
— Баба ти ни вика.
— И мен ли? — За първи път го жилва тревога, хладният пръст на страха докосва гръбнака му.
— Да.
Не съм чул баба да ни вика. Момчето, чиито мисли усещам като порой от детински шепоти на заден план, си мисли, че може би възрастните чуват по-добре от децата и че когато порасне, може би също ще е в състояние да чуе зова на баба си през декарите на двора, през двайсетина врати и още толкова високи стени. Моите мисли се насочват към началото на този сън, към онова „О!“, към подръпването на ръката на мама и внезапното връщане по същия път. Дали в онзи момент тя не си е спомнила, че кралицата на Червения предел иска да я види? Но това не е нещо, което човек забравя. Чудя се дали пък не е чула някакъв безмълвен зов от онези, които възрастните като цяло не забелязват? Знам, че баба ми има сестра, която вероятно може да праща такива призиви, но въпреки това сигурно е нужен определен тип човек, за да ги чуе.
Вратарите Рапло и Алфонс ни пропускат през главната порта на Римската палата. Рапло ми смигва на минаване. Сега си го спомням, кристално ясно, набръчкването на кожата му около онова негово зелено око, когато намигва. Той умря пет години по-късно — казаха, че се задавил с кост от яребица. Глупав начин за един старец да приключи дългия си живот.