Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Спира на… сигурно третия етаж. Където допреди малко седеше тя. Дъските до телефонната масичка още са топли. Накъсаният й дъх още е във въздуха.
Останал ли й е път за отстъпление?
„Скрий се.“
От лявата й страна е някогашната стая на дядо й. От дясната — малката й спалня, с прозореца с избити стъкла. Право напред е тоалетната. Едва доловимият дъх на дим все още е навсякъде.
Стъпките прекосяват площадката на стълбището. Крачка — почивка — втора, крачка — почивка — втора.
Съскане на дробове. Ново качване.
„Ако ме докосне — си мисли тя, — ще му издера очите“.
Отваря вратата на дядовата си стая и спира. Мъжът под нея също спира. Чул ли я е? Май че се качва по-стаено. Вън има колко щеш убежища — градини, пълни с яркозелен вятър; царства от живи плетове; дълбоки вирове от горски сенки, през които пеперудите плуват, мислейки само за нектар. Но… как да стигне дотам?
Намира огромния гардероб в дъното на стаята, отваря двете огледални врати, разделя старите ризи, висящи вътре, и открехва тайния вход, направен от чичо й Етиен. Сбутва се в тясното пространство, където започва стълбата за таванското помещение. Обръща се, пресяга се през гардероба и придърпва отвътре огледалните врати.
Пази ме, камъче, ако можеш.
„Тихо — казва гласът на татко й. — Недей да издаваш шум.“ Напипва с ръка дръжката, поставена от Етиен зад подвижния гръб на гардероба. Плъзга шперплата милиметър по милиметър, докато го чува как щраква на мястото си, поема дъх и го задържа, колкото успява да изтърпи.
Смъртта на Валтер Бернд
В продължение на час Бернд шепне неразбираемо. После млъква и Фолкхаймер казва: „Господи, прости роба си.“ Но сега се изправя и иска светлина. Дават му последните капки вода в едната от манерките; Вернер гледа как се стича на малко ручейче по бузата му.
Бернд седи в мъждивия кръг на фенерчето и мести погледа си от Фолкхаймер към Вернер.
— Докато бях в отпуск миналата година — казва той, — отидох да навестя баща си. Старец — беше такъв през целия ми живот. Но тогава ми се стори по-грохнал от всякога. Трябваха му часове да прекоси кухнята. Имаше малко сладки: сухи, бадемови. Сложи ги в чинията както бяха с пакетчето. Нито той, нито аз ги пипнахме. Каза ми: „Тръгвай, недей да чакаш. Хубаво ми е с теб, но недей да си губиш времето. Имаш си сигурно друга работа — да излезеш, да се видиш с приятели…“ Все това ми повтаряше.
Фолкхаймер изключва фенерчето и Вернер усеща как в тъмнината дебне нещо мъчително.
— Тръгнах си — казва Бернд, — слязох по стълбите и се озовах на улицата. Нямах къде да ходя. Нито пък имах среща с някого. Нямах приятели в този град. Цял ден се бях мъкнал с влакове само и само да видя стария. А си тръгнах — ето така, глупаво.
Той замлъква. Фолкхаймер го полага на пода и го завива с одеялото на Вернер; не след дълго Бернд издъхва.
Вернер човърка радиото. Сигурно го прави заради Юта, както му каза Фолкхаймер; или за да не мисли как Великана примъкна Бернд в един ъгъл и натрупа тухли върху ръцете, гърдите и лицето му. Стиска фенерчето с уста и събира каквото може: чукче, три буркана с винтове, двужилен кабел от натрошена настолна лампа. В едно изтърбушено чекмедже намира като по чудо единайсетволтова цинково-въгленова батерия с рисунка на черна котка, отпечатана от едната й страна. Американска, с девет живота — според рекламния надпис върху етикета й. Вернер я зърва в мъждукащата оранжева светлина изумен. Пробва с език полюсите й: щипят силно. Свърши ли токът в нея, казва си той, и с нас е свършено.
Изправя килнатата работна маса. Слага строшения приемо-предавател отгоре й. Не се надява да го оправи, но поне да се занимава с нещо, да държи буден мозъка си. Наглася фенерчето на Фолкхаймер между зъбите си. Мъчи се да не мисли за глад и жажда, за затапената празнота в лявото си ухо, за Бернд в ъгъла, за австрийците над тях, за Фредерик, фрау Елена, Юта… за нищо и никого.
Антена. Тунер. Кондензатор. В заето състояние мозъкът му е почти спокоен, почти щастлив. Сигурността на заучените действия.
Спалнята на шестия етаж
Фон Румпел куца през стаите с техните изветрели бели корнизи, древни газени лампи, бродирани завеси, огледала в стил Бел епок, корабни модели в бутилки и старовремски електрически ключове, в момента мъртви и безсмислени. Слабата светлина на залеза лъкатуши през дима и процепите на жалузите, чертаейки мътни червени ивици.
Домът е като храм на Втората френска империя. Вана на третия етаж, на три четвърти пълна със студена вода. Пълен безпорядък в стаите на третия етаж. Кукленски къщи няма засега. Той се изкачва запотен на петия етаж; обезпокоен, че е на погрешен път. Тежкото му шкембе се олюлява като махало. Ето — голяма украсена стая, претъпкана с дрънкулки, сандъци, книги и механични части. Бюро, легло, диван, по три прозореца от двете страни. Няма макет.