Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Хей, няма ли да вечеряш? — чу се гласът на Сам зад гърба му. Брат му седеше на крачка зад него с парче прасковен пай в ръката.

— Да, само исках да прегледам картите.

Сам се опита да намести очилата си, но докато го правеше, вилицата падна от чинията на палубата.

— Ето, това е за теб — рече и подаде чинията на Джо.

— Благодаря — кимна той, пое чинията и се загледа в брат си, който старателно избърсваше вилицата с единия край на ризата си.

Очите им се срещнаха и двамата братя се усмихнаха един на друг. Навремето, когато Джо се прибираше у дома за празниците, те непрекъснато се караха заради миенето на чиниите. И двамата мразеха това задължение, и винаги намираха достатъчно основателни причини, за да се измъкнат от него.

— Паят е много вкусен — каза Сам и му подаде вилицата.

— Хммм — изръмжа Джо и отхапа от парчето. — Е? Ще ме уведомиш ли най-сетне кога смяташ да си тръгнеш или пък си дошъл именно за да ми кажеш, че ей сега потегляш?

— Щях да ти кажа — отвърна Сам и се опита да завие с нокът винтчето, крепящо едната дръжка на очилата му.

Джо търпеливо зачака. Като гледаше как брат му се бори с миниатюрното винтче, стомахът му се сви от съжаление. Едва се сдържа да не измъкне очилата от ръцете на Сам.

— Реших да тръгна утре.

— Хм.

— Всъщност все още го обмислям.

— Така ли?

Сам вдигна поглед. Очакваше брат му да го уговаря да остане. Джо нарочно отхапа от пая — не му се ядеше, стомахът му беше свит на топка. Нямаше апетит, а от няколко дни насам, по-точно — от нощта на бала, почти не беше спал. Разкъсваха го противоречиви чувства.

Искаше му, се Сам да остане, но в същото време нямаше търпение по-малкият му, брат да си тръгне. Предишната нощ беше успял да задреме и в съня му се появи Каролайн; той я прегърна и целуна меките й устни. Когато беше буден обаче, мислеше за своите и нейните родители, за трагедията, случила се преди години, за сцената, която майка й беше разиграла.

— Значи — каза Джо накрая и остави чинията на масата — все още не си взел решение.

— Правилно.

— Ами… Кажи ми какви са причините ти да останеш и какви — да си тръгнеш.

— Добре — кимна Сам и се облегна на перилата. — Трябва да се връщам на работа. Китовете не са в пасажа, но бих могъл да вземам водни проби, да измервам солеността на морската вода…

— И други подобни — завърши вместо него Джо.

— Или пък бих могъл да остана тук…

— Нима?

— Още малко. Откриването на златото е вълнуващо преживяване и искам да съм тук, когато го извадим на повърхността.

— Хм — изсумтя Джо, усмихвайки се на множественото число, в което брат му се изразяваше.

— Така… Значи разбираш моята дилема — продължи Сам. — Не искам да си мислиш, че преследвам някаква скрита цел. Имам предвид, не си правя сметки да взема част от златото.

— Не си мисля — бързо рече Джо.

— Защото, честно да ти кажа, мисля, че златото не струва в сравнение с някои други неща. Нали се сещаш? Някои други работи са по-ценни от богатството.