Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Простете — прекъсвам монолога й. — За чий брат става дума?
— За моя. Имам роден брат, Миша, живее в Кузминки.
— Разбрах, благодаря. Продължете, моля ви.
— Та значи той каза да отида да преспя при брат ми. Попитах го: да не си намислил нещо лошо? Той се разсмя някак невесело: не, казва, малко ме подставиха приятелите. Днес ще се срещна с тях, ще се разберем културно и край. Ти ме познаваш, моите партньори не размахват юмруци и не носят рязани пушки.
— Тоест той ви помоли да нощувате другаде и да му оставите апартамента си за среща с някого?
— Да.
— И вие до такава степен се доверявахте на Скворцов, че щяхте да си тръгнете?
— Тръгнах си. Той и по-рано ме беше молил за това.
— Кога?
— През септември като че ли беше. Или в края на август, в началото на есента най-общо. Тогава малко се вълнувах, нали знаете какво може да му мине на човек през главата… Но като се върнах на сутринта, вкъщи всичко беше наред. Разбрах, че не е от категорията на дребните мошеници.
— Той имаше ли ключ от апартамента ви?
— Да, Василий си извади дубликат. После… когато се случи това, аз си го прибрах.
— Добре, да се върнем към вечерта на осемнадесети ноември. Той е дошъл при вас и е казал, че има среща. В колко часа, не спомена ли?
— Не, но помоли Миша да дойде към девет и половина.
— Те познаваха ли се?
— Да, на моя рожден ден пийнаха заедно… Изобщо, даде си инструкциите и я подкарахме… После аз отидох в кухнята, а той остана в спалнята, преглеждаше пощата… Да, когато започнахме да се срещаме сериозно, той помоли някои свои приятели, познати или каквито там са били — помоли някои да му пишат на моя адрес. Навярно не се доверяваше на жена си…
Или на колегите по служба, мимоходом помислих аз.
— Не получаваше много поща. Около две-три писма на месец. А този ден за него беше дошъл цял пакет. Аз го сложих заедно с вестниците на нощното шкафче… Когато започна пристъпът му, не съобразих веднага какво става. Той шуми с вестниците, при мен в кухнята тенджерите кипят. Докато не го попитах нещо, не разбрах. Питам го, не отговаря. Влизам в спалнята, а той… само снимките разпилени по леглото… Вие знаете за тях, правилно ли съм разбрала?
— Какво ги направихте?
— Изгорих ги.
— Имаше ли някакво писмо с тях?
— Да. Напечатано на машина. Ако искаш да получиш негативите, плати двеста долара, иначе ще ги изпратя на жена ти!
— Как мислите, откъде фотографът е познавал Скворцов?
— Той може и да не го е познавал, на плика беше моят адрес, а в графата „получател“ беше написано — „за полковника“. Аз съвсем се паникьосах, не знаех какво да правя. Добре, че дойде Мишка. Отначало ме наруга жестоко… После ми помогна да облечем Василий и го изнесохме в съседния двор. Като си помислиш, може би така е било най-правилно. Той вече не дишаше. Е, какво ако бях вдигнала тревога и бях извикала „Бърза помощ“… Не само за мен неприятно, но и за жена му какъв позор! Щяха да се скъсат от клюкарене — върху любовницата си значи е умрял… Изнесохме го с Мишка. И после заминах с брат си. Три дни седях при него, не се показвах вкъщи.
Ковалевска замълча.
— А когато се върнахте у дома, нищо ли не забелязахте? Може да е идвал някой?
— Не, никой не е идвал. Веднага щях да забележа.
— Последния път той с чанта ли дойде при вас?
— Да, винаги идваше от службата с чанта.
— А каза ли ви тогава, че носи някакви ценни документи?
— Не. Когато отивах към кухнята, викна след мен, че е донесъл някакво хубаво вино, само че не стигнахме до него…
— Казвал ли е някакви имена?
— Не. Какви имена?
— Ами примерно на тези, които са го подставили.
— Не.
— Срещал ли се е с някого във вашия апартамент?
— Случвало се е. Един път точно преди командировката му…
— Той ви е разказвал за командировките си? — стреснах се аз, наивникът.
— Не, какво говорите. Просто казваше: заминавам за еди-колко си дни.