Кралица на въздух и мрак [bg]

На плажа нямаше друг, освен тях с Тави. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато, коленичил в мокрия пясък, той оформяше масивна стена около града си — след станалото с Малкълм Дру нямаше намерение да го изпуска от очи нито за миг.

Ала по-голямата част от мислите й беше погълната от Марк и Ема, и Джулиън. Марк отиваше в земите на феите, защото Джулиън и Ема бяха в опасност. Не беше казал точно каква, но Дру бе сигурна, че е сериозна опасност. Нищо добро не идваше от това да отидеш в земите на феите и Марк, Кристина и Кийрън нямаше да се втурнат да ги спасяват, ако мислеха, че могат да се справят и сами.

Всички ме изоставят един по един — помисли си. — Първо Ливи, после Джулиън и Ема, а сега Марк. Спря и зарея поглед към океана: искрящо сини вълни, които прииждаха и се оттегляха. Някога гледаше океана, мислейки си, че нейде отвъд беше Хелън на своя остров и брани магическите бариери на света. Помнеше смеха на сестра си, русата й коса и си я представяше като валкирия, вдигнала копие на входа на света, за да не допусне нито един демон да се промъкне.

А сега виждаше, че Хелън се натъжава всеки път щом я погледне, задето Дру не бе по-дружелюбна, по-отворена за сестринско сближаване. Дру знаеше, че е така, но не можеше да го промени. Нима Хелън не разбираше, че ако си позволеше да я обикне, по-голямата й сестра щеше да се превърне в още някого, когото да изгуби?

— Идва някой — обади се Тави.

Гледаше надолу по брега, присвил синьо-зелените си очи срещу слънцето.

Дру се обърна и погледна натам. Едно момче крачеше по пустия бряг, съветвайки се с малък предмет в ръката си, докато вървеше. Високо, слабо като тръстика момче, с буйна черна коса, мургава кожа, която грееше на слънцето, и голи, покрити с руни ръце.

Дру изпусна мидените черупки, които държеше.

— Хайме! — изписка. — Хайме!

Той вдигна глава и като че ли едва сега я забеляза. Широка усмивка се разля по лицето му и той затича по пясъка, докато не стигна до нея. Взе я в прегръдките си и я завъртя в кръг с възторжен вик.

Дру все още помнеше странния сън, който й се беше присънил, преди Хайме да си тръгне от Лондонския институт, в който бе попаднала някъде… струваше й се, че бе царството на феите, но откъде би могла да знае? Беше се опитала да прогони мислите за него, но сега, когато Хайме беше тук, бледият спомен се завърна… заедно с още други: как той седи и гледа филми заедно с нея, как разговарят за семейството й, как я слуша.

— Радвам се да те видя отново, приятелко — каза Хайме и като я пусна на пясъка, разроши косата й. — Наистина се радвам.

Изглеждаше уморен, неизразимо уморен, сякаш бе тичал, без да спира, откакто го беше видяла за последен път. Под очите му имаше тъмни кръгове. Тави тичаше към тях, за да види кой е дошъл, а Хайме я питаше дали все още пази ножа, който й беше дал, и Дру не можа да спре усмивката си, първата истинска усмивка от Ливи насам.