Диамантен меч, дървен меч [bg]

ДЕСЕТА ГЛАВА

Фесис си помисли, че вероятно така се чувстват екзекутираните чрез разчленяване. Той просто престана да съществува. Онова, което на грубия човешки език се наричаше „болка", дори приблизително не се доближаваше до усещането, което той сега изпитваше.

Ако не друго, скокът му бе сполучлив. Гаснещият отвор на пренасящото заклинание го пое... А после наистина угасна. Удар, който едва не разкъса душата му, запокити младежа към дълбините на безсъзнанието. Но вместо да изпадне в несвяст, наемникът удържа болката. Постигна го единствено със силата на волята. Не можеше да си позволи друго - да употребява своята полулюбителска магия в една от кулите на Арк би било наистина непростимо безумие.

Сега лежеше превит на три, сполучливо кацнал върху прашна каменна греда - една от многото, разположени напряко на свода на висок коридор, който се точеше надалеч и в двете посоки. Повечето хора си мислеха, че след като кулите на ордените са високи и тънки, вътре е доста тясно. Този коридор обаче никъде не свиваше, а се точеше едва ли не на цяла левга. Фесис не можеше да намери обяснение, по-точно - не можеше да си хареса едно от двете: или вътрешността на кулите по някакъв магичен начин бе по-широка от външния им изглед (което в никакъв случай не представляваше банална илюзия), или... Или се бе озовал дълбоко под земята.

„Не че имам избор" - помисли си иронично младежът. Всъщност, би могло да бъде далеч по-лошо. Гаснещият проход би могъл да го запокити къде ли не. Например да го сервира на глутница гладни демони... въпреки че такъв вариант бе наистина рядък...

Фесис предпазливо вдигна глава. Положението му не бе за завиждане -без оръжие, в незнайно какви подземия... или нейде из етажите на кулата на Червения Арк.

„Колко ли време ще им отнеме да ме намерят? Може би изобщо не си струва да бягам... Не! Нека да ме гонят! Няма какво да ги улеснявам сам!"

Той меко скочи на пода. Издърпа от гайките широкия си кожен колан, украсен по цялата дължина с тежки кабари. Един воин от Сивото братство не може да си позволи да носи панталон, който му пада. Но коланът служеше и за оръжие.

„Интересно, как така умниците от Дъгата още не са се сетили? Комай ще се наложи да им изнеса кратка лекция по въпроса...

Да де, ама как?

Аз съм първият, озовал се в кула на орден и при това още съм боеспособен. Ох, не избързвам ли с фукните? Колко ли други нощни воини са си мислели същото? Никой в Братството не знае. Ето защо първо трябва да напусна кулата жив и по възможност здрав... Неприятното в случая е това, че не разполагам с информация за вътрешната архитектура на щаб-резиденциите на Седмоцветието. Ако се измъкна, само сведенията за интериора на тази кула ще са безценна придобивка...

Добре.... Ясно е, че трябва да се измъкна. Остава да измисля как."

Младежът затвори очи и опита да различи „мириса" на магията. Безуспешно. Както и очакваше. Кулата и без това се пълнеше с вълшебства, чародейства и заклинания. Даже да не гасяха „ехото" им, безбройните „аромати" биха объркали дори самия Архимаг. Да действа наслука?