Диамантен меч, дървен меч [bg]

Коридорът продължаваше, прав като стрела. Отстрани почнаха да се мяркат страховити врати, покрити с ръжда, издраскани с руни и заклинателни символи. Затвор? Фесис понечи да поспре, за да усети дали пленниците в килиите са живи.

Само след миг се втурна още по-бързо напред - иззад едната от вратите го попари като с вряла вода нечовешка, люта и неукротима омраза към всички хора.ъ

След трийсетина крачки успя да се съвземе. „Уф... Сега поне съм сигурен, че се намирам в подземието на кулата на ордена. Къде ли е излазът нагоре? Не може всички магове от Червения орден да използват магически проходи, защото ако е така... Тогава наистина са непобедими..." Коридорът свърши в сляпа стена.

Значи към този подземен етаж действително водят магически проходи. Сигурно е затвор или зверилник.

Фесис спря. Можеше да се върне, но бе убеден, че в другия си край коридорът ще свърши по съшия начин.

„За какво са им на вълшебниците врати? Освен за килиите, където обикновената врата има някои предимства..."

Младежът се облегна на стената, пропъди отчаянието и се замисли.

„Отстрани има килии... Вътре има живи пленници... Чудовища... Как ги хранят? Ами отпадъците? Нима маговете чистят мръсотията? Ха!"

Леко развеселен, той тръгна обратно. Даже тихичко си засвирука. Ала не можеше да е съвсем безгрижен. Нямаше време, за да бъде безгрижен.

Скоро някой щеше да се сети за Командор Арбел. После щяха си направят сметка накъде би могъл да офейка плененият нахален Сив наемник, да започнат тотално претърсване...

Фесис спря пред една врата, после пред друга, пред трета. Накрая избра една, зад която недоволно ръмжеше нещо, шумеше сякаш му бе тясно. Аурата на съществото бе подгизнала от злоба и омраза. Клокочеше като в каменно гърне.

„Това ще свърши работа."

Ако истинският герой е онзи, който изпитва страх, но го превъзмогва, тогава Фесис не попадаше сред героите. Дори напротив - страхът за него бе като чашката за пияницата... Даже не точно страхът, а по-скоро -усещането за опасност...

Докато философстваше по този начин, младежът човъркаше бравата -сериозна изработка, навярно джуджешка. Онова зад вратата притихна, а след миг изръмжа въпросително.

- Сега, сега, сладурче... - измърмори Сивият наемник. - Потърпи малко... Много як катинар са ти окачили...

Надяваше се да е преценил правилно и да има шанс да се измъкне. Ако ли не... Щеше да изчака маговете, които неминуемо щяха да довтасат, за да озаптят освободилото се чудовище...