За честта на крадеца [bg]

Стъпвах по-леко, и то не само защото след срещата с Мендрос кесията ми бе олекнала. За пръв път от толкова време се бях докопал до нещо. Да, оставаха много въпроси без отговори, но сега аз притежавах част от ключа към загадката. Всъщност май у мен беше целият ключ. И макар че така се излагах на рискове, ставах и по-ценен. Възможно беше да ме заловят, да ме разпитват и да ме изтезават заради дневника, но шансовете да ме пречукат нехайно бяха намалели рязко.

Странна безопасност, защото с книгата на Йоклаудия в ръцете си едва ли можех да разчитам на дълъг живот, но поне засега щях да се възползвам от нея според случая.

Доброто ми настроение изтрая до мига, когато видях къщата си. Защото забелязах две неща — макар че утрото напредваше към пладне, дюкянът на Епирис оставаше затворен, а Нико бе пратил двама от пестниците си — Сълзливия и Матиас Тухлата, които стояха от двете страни на входа.

Изпсувах тихо и тръгнах по-забързано през тълпата. Надявах се, че вратата е затворена, защото Епирис е отишъл при семейството си, а не защото Нико го е принудил. Сприхавият грубиян Нико като нищо би решил да ме накаже чрез хората, които бяха под моя закрила.

Оставаха ми десетина крачки, когато Сълзливия се опули и ме разпозна въпреки дрехите на Нестор. Застана по-изпъчено, обърна се към Матиас, но не успя да привлече вниманието му, сви рамене и пристъпи тежко към мен.

Бутнах качулката назад и махнах с ръка към дюкяна на Епирис.

— Дано не е каквото си мисля — казах високо, та гласът ми да стигне до него въпреки неколцината минувачи между нас.

— Не е — отвърна Сълзливия.

Доближи ме и усмивка разкриви ръбестото му лице. Оставаха му три крачки до мен, когато усмивката му се смръзна и той се строполи. Зад него стоеше Джес Птичарката с дълъг нож в ръка, острието лъщеше мокро и червено под сутрешното слънце. За разлика от Сълзливия, тя не се усмихваше. Всъщност изглеждаше вбесена.