За честта на крадеца [bg]

— Ще оживее ли?

Птичарката само сви рамене.

Опитах да си представя Епирис без аптеката или Козима и момичетата без него. Можеше да се случи като нищо. Постарах се да прогоня тези мисли.

— Защо Нико е влязъл толкова лесно?

— Какво? — Тя се наежи.

— Защо Нико е влязъл толкова лесно в моя дом? — повиших глас. — Къде беше ти, къде бяха хората ти?

— Да не си посмял! — изфуча Джес. — До вчера си мислех, че работиш за Нико. Ако знаех какво ще се случи, лично щях да го изкормя тоя грамаден мръсник. Само че виждах на улицата твоя тартор — защо ще ми хрумне да го спра? Научихме какво са направили чак когато на излизане ги видяхме да бършат кръвта от ръцете си.

— И ги оставихте да си отидат по живо, по здраво?

— Това беше шибаният ти главатар! Може би ако бях научила, че все пак не си негов човек и че няма да ми клъцнеш гръкляна, защото аз съм клъцнала неговия — тогава може би щях да се намеся. Но не знаех, затова си кротувах.

— Значи оставихте Нико да си…

— Я стига, Дрот! — прекъсна ме Птичарката. — Ти не беше вътре. А моята работа е да пазя тебе, не всеки който влиза и излиза в скапаната ти къща!

Отворих уста, поколебах се и стиснах устни. И да си излеех яростта върху Джес, нищо нямаше да оправя. Отмъщението нямаше да изцели Епирис, нямаше да утеши Козима, но пък беше нещо присъщо и за мен, и за Нико. Той ме бе подгонил, защото за него бях изменник. Аз пък щях да го подгоня не само за да предпазя себе си, но и защото заради него бе пострадал човек под моя закрила, в собствения ми дом. Улично правосъдие, прости сметки, които всеки сродник разбираше и които трябваше да бъдат разчистени. Нико не се бе задоволил с това да ме пречука, бе се престарал в желанието си да ме унижи и обиди. Ако исках и занапред да гледам в очите останалите сродници, се налагаше да направя нещо. И то лично.

Изведнъж сенчестата тишина в тази тясна уличка започна да ме потиска. Нуждаех се от хора около себе си.

— Някой пази ли Епирис и семейството му?

Нямаше да се учудя, ако Нико ги издири, за да ми натрие носа повторно.

— Пратих Картаджията да се навърта на тяхната улица — отвърна Птичарката.

— Нека още трима бдят над тях — наредих и я поведох към главната улица в квартала.

Скоро излязохме на площада. Навсякъде виждах минувачи, каруци и дюкяни. Олекна ми мъничко.

— Отиди и ти — добавих. — Искам да ги пазите добре.

— Така не остава никой да те наглежда — възрази тя.

— Сам ще се оправя.

— Да бе, виждам как се оправяш досега…

— Толкова хора са ми вдигнали мерника, че май е по-добре никой да не ми се мъкне по петите… О, свети Ангели!

— Какво? — стресна се Птичарката и ръката й светкавично посегна към ножа.

Не й отговорих. Спрях и се вторачих напред, без да обръщам внимание на хората, които ме заобикаляха с ругатни. Преди малко в тълпата се бе отворила пролука… и в нея се бе мярнало лице.