Шестото покварено дете [bg]

Кимнах и усетих облекчение, когато той най-накрая свали очи от мен и бръкна в джоба на панталоните си, за да извади портфейла си. Взе няколко банкноти и ги подреди на барплота.

– На тях вече им платих. Това е лично за теб.

Той прибра портфейла в джоба си, направи няколко крачки към мен и посочи с жест кафявата бутилка на нощното шкафче между двете легла.

– Искаш ли нещо за пиене, за да не си толкова напрегнат?

Бях пил само два пъти в живота си. Първият път беше с госпожа Картър и не свърши никак добре за мен. Вторият път беше с баща ми на следващата сутрин. Беше го нарекъл „клин клин избива“. Начин да се отърва от махмурлука. Моментите между първата бутилка с госпожа Картър и пиенето с баща ми ми се губят. Определено не възнамерявах да повтарям упражнението, затова поклатих глава.

– Вас обаче никой не ви спира да пийнете. Ако искате, де.

Явно искаше, понеже кимна, сипа си два пръста в мотелската чаша и я изгълта на един дъх. Потупа по завивката до себе си. Забелязах, че е изгризал ноктите си до живеца. Връхчетата на пръстите му бяха жълтеникави, затова си го представих как след час пуши навън заедно със Стокс, двама пушачи, сгушени един до друг в техния малък таен клуб, споделящи запалка и мръснишки истории.

– Седни – повтори Бърни. – Няма да те моля отново.

Седнах. Не защото исках, а защото, ако сторех друго, положението щеше да се влоши – глупаво решение.

Бърни беше нервен, а нервните хора рядко действат мъдро.

Израснах, като играех шах със самия себе си, едновременно и с черните, и с белите фигури. Не защото нямах с кого да играя, а понеже баща ми искаше да се науча да предвиждам какъв ще е следващият ход на противника. Когато играеш шах със себе си, си принуден по неволя да прекарваш мигове като свой съперник, премисляйки всеки възможен ход преди него, всяко възможно действие, след което се завръщаш от своята страна на дъската с това знание и си принуден да преосмислиш ходовете, с които ще противостоиш на атаката му, опирайки се на знанието за неговия следващ ход.

По дланите ми изби пот. Обърсах ги в завивката. Докато вършех това, обмислих всеки възможен ход на Бърни. Не подминах и Уелдърман и Стокс, които несъмнено бяха отсреща и нагъваха бургери, нито пък човека във вана – близко, но въпреки това далеч.

Бърни се премести по-близо до мен и разкопча най-горните две копчета на ризата ми.

Позволих му.

Той се наведе още по-близко. Дъхът му смърдеше на салам, кафе и застоял пушек. Кривите му лекьосани зъби бяха жълти точно като пръстите му. Очите му бяха притворени. Не затворени, забележете – притворени. Очевидно Бърни искаше да гледа какво прави. Очите му се бяха превърнали в две цепки, което пък го караше да прилича на змия – гърчещо се мазно същество, което е създадено с една-единствена цел – да пълзи.

– Не още – изрекох тихо, докато извръщах главата си настрана.

Знаех какво беше това. Моят приятел Бо Ридли веднъж ми бе показал вестникарска статия за някакъв мъж в града, който обичал да приклещва малки момченца по тъмни местенца и да върши с тях неща, които не са за разправяне. Полицията не беше успяла да го залови, на някой от местните обаче късметът му се усмихнал. Въпросният отрязал пениса на любителя на малки деца и му го натикал в устата, преди да му пререже гърлото и да изхвърли трупа в тъмната уличка зад супермаркета с табелка ЗАТВОРЕНО върху гърдите. Представих си как Бърни придържа табелка ЗАТВОРЕНО с брадичка, под тези криви зъби.