Шестото покварено дете [bg]

Последното, което Портър искаше да прави в момента, бе да седи и чака, но нямаше избор. Прекоси помещението, отпусна се на един от черно сребърните кожени столове и хвърли поглед към остарелите списания върху масичката наблизо. Честно казано, не даваше и пет пари какво е намислило кралското семейство или с кого се среща Дженифър Анистън. Финансовите затруднения на Джони Деп бяха малко по-интригуващи, но преди да се потопи в увлекателните подробности по случая, дочу мъжки глас, който разговаряше с някого зад вратите в дъното на фоайето. Не след дълго вратите се отвориха с бръмчене и мъж към шейсетте се огледа и забеляза Портър.

Отначало мъжът все едно го зяпаше с леко объркано изражение. Тесни очи зад тънки очила. Портър си каза, че ако някой го познае от телевизията или отнякъде другаде, просто ще си тръгне. Щеше да е на път, далеч оттук, много преди да успеят да се обадят на когото и да било. Определено преди някой да дойде дотук. Трябваше непрекъснато да е в движение. Бе загубил ценно време в ареста в управлението.

Човекът погледна жената зад бюрото:

– Ако някой се обади, казвай, че имам делова среща.

Тя кимна утвърдително.

Той се обърна отново към Портър:

– Последвайте ме, детектив?

Твърдение под формата на въпрос. Портър беше говорил с доста психиатри през годините – нещо, което се налага на всеки полицай – и всички те очевидно споделяха едно и също умение. Всяка фраза, която излизаше от устата им, беше под формата на въпрос. Портър намираше това за дразнещо и сегашният случай не правеше изключение. Въпреки това се усмихна в отговор и последва доктора с нарастващото чувство за дежа вю.

От едната страна – стаята на медицинските сестри, от другата – заключената кабинка на охраната. Коридорът бе дълъг петнайсетина метра. Бишъп го бе описал много подробно в дневниците си. Стаята на сестрите беше празна, но Портър си представи как сестра Гилман е седнала вътре и ги наблюдава, докато минават покрай нея. Пазачът ги удостои само с бегъл поглед, след което насочи вниманието си отново към редицата монитори върху бюрото си – десетки камери, следящи всичко от фоайето до нещо като общо помещение, както и места, които можеха да бъдат само кабинети и стаи на пациенти.

Имаше камери и в двата края на коридора – тъмни очи, втренчени надолу от тавана. Не бях открил камера в кабинета на д-р Огълсби, но бях почти сигурен, че има. Онази в стаята ми беше скрита зад вентилационната решетка до флуоресцентните лампи и гледаше отгоре. Не издаваше нито звук, но я усещах да мига.

Портър забеляза камерите по тавана на коридора и се помъчи да не ги зяпа толкова втренчено.

Докторът го въведе във втория кабинет отляво, помоли го да седне зад бюрото и затвори вратата зад себе си, преди да се намести в големия кожен стол срещу него. Свали очилата си и ги остави да паднат върху гърдите му, придържани от тънка сребърна верижка. Носеше пуловер на ромбчета в най-отвратителните нюанси на червеното и зеленото – някакви сбъркани коледни цветове. Косата му, някога без съмнение черна като въглен, сега бе силно прошарена.