Шестото покварено дете [bg]

Мъжът с тренчкота подаде някакъв ключ на Уелдърман, кимна към мотела и измърмори едва чуто „четиринайсет“, сетне влезе в белия си ван и затвори вратата. Не си тръгна. Продължи да седи вътре и да оглежда внимателно паркинга, хората, които пресичаха улицата, за да стигнат до близкото заведение за бързо хранене, стареца, който зареждаше комбито си на бензиностанцията недалеч. Знаех много добре какво значи да стоиш на пост. Бях влизал в тази роля много пъти заради майка ми и баща ми. Този човек определено стоеше на пост.

Пожълтелите от никотина пръсти на Стокс се вмъкнаха в купето, уловиха ме за яката и ме изкараха навън. Престорих се, че краката ми се подкосяват и се строполих на земята.

Уелдърман въздъхна и изигра цяло представление – повдигна сакото си точно колкото да видя кобура, закачен за колана му.

– Да не би да ме караш да те застрелям, синко? Ако мислиш, че не бих го сторил, жестоко се лъжеш. Нямам никакъв проблем да пусна един куршум в теб и след това да прекося улицата и да си взема бургер, докато Стокс почиства бъркотията. Няма да си първият. Може да те поритаме малко; така направихме с Уейднър. Дори малката ти приятелка Либи се инатеше, та се наложи да добавя един-два белега към плетеницата, която украсяваше младото ѝ тяло. – Той коленичи до мен и ме погледна в очите. – Искам да кажа, че има два варианта: или умираш, или тръгваш към онази стая доброволно. Няма трета опция. Ако решиш, че искаш да оцелееш след тази нощ, колкото по-скоро тръгнеш към онази стая, толкова по-бързо ще се прибереш у дома, ще се завиеш с юрганчето в собственото си легло и ще се опитваш да се убедиш, че това не се е случвало. Първият път е голям зор за всички, но с времето става по-лесно. Това поне мога да ти обещая.