Шестото покварено дете [bg]

Аха, ясно. Собственик беше значи.

Трей беше чувала цялата тази тирада и преди.

– Знаеш ли какво правя аз в пет сутринта, докато ти си подремваш тук? Докато удобно си се излегнал в нашето преддверие? Току-що приключих десетчасова смяна в „Делфин Бейкъри“. Предната нощ пък изкарах дванайсет часа в оная дяволска дрислива кухня. Трябва да се връщам и да изкарам още десет. Правя го, за да си плащам за това място. Правя го, за да съм полезен. Никога няма да ме видиш да живея на улицата като вас, смотани лайнари такива. Намери си шибана работа! Направи нещо с живота си!

Когато човек е на четиринайсет, няма къде да се хване на работа. Не и по легален начин във всеки случай. Не и без някаква форма на родителско съгласие, а това определено нямаше как да се случи.

Трей се подготви за нов удар.

Вместо това обаче мъжът хвана края на завивката, издърпа я рязко и я захвърли настрани. Тя се приземи в кишава купчина полуразтопен сняг в основата на стълбите.

Трей потрепери и се сви, готова за поредния ритник.

– Хей, ама ти си мацка… Ти си просто хлапе – изрече мъжът. Гневът в гласа му изчезна. – Наистина съжалявам. Как се казваш?

– Трейси – отвърна тя. – Повечето хора ми викат Трей. – Съжали за думите си в мига, в който излетяха от устните ѝ. Прекрасно знаеше какво се случва, когато говориш с някой от тях. Най-добре е да си държиш устата затворена и да останеш невидима.

Мъжът коленичи до нея. В лявата си ръка държеше хартиена торбичка. Не беше много възрастен – може би към двайсет и пет годишен. Дебело палто. Кестенява коса, подпъхната под плетена тъмносиня шапка. Лешникови очи. Онова, което беше в торбичката, ухаеше прекрасно.

Той забеляза погледа ѝ.

– Трей, казвам се Емит. Гладна ли си?

Тя кимна. Прекрасно осъзнаваше, че и това е грешка. Но наистина беше гладна. Зверски гладна.

Той бръкна в книжната кесия и извади оттам малко хлебче. От хрупкавата му повърхност се издигна пара и се стопи в мразовития чикагски въздух. За миг Трей забрави за ледения вятър, идващ от езерото, който виеше по улиците.

Стомахът ѝ изкъркори толкова бурно, че и двамата го чуха.

Емит откъсна парче от хляба и ѝ го подаде. Тя го погълна на две хапки, почти без да дъвче. Това беше може би най-вкусният хляб, който бе яла.

– Искаш ли още?

Трей кимна, макар да знаеше, че не бива.

Емит издиша шумно. Пресегна се и погали страната ѝ с опакото на показалеца си. Милувката премина от лицето към врата ѝ, приплъзвайки се под яката на пуловера ѝ.

– Защо не влезеш при мен? Ще ти дам още хляб – колкото можеш да изядеш. Имам и друга храна. Горещ душ. Удобно легло. Аз…

С две ръце Трей блъсна раменете на мъжа. Както се бе отпуснал на едно коляно пред нея, не беше много стабилен и определено не бе подготвен за удара. Прекатури се назад, торбичката се изхлузи от ръцете му, а главата му се блъсна о металния парапет на стълбището.

– Малка кучка!!! – изкрещя той.

Преди още мъжът да се изправи на крака, Трей вече беше скочила. Грабна хартиената кесийка, метна светкавично раницата си на гръб, взе с един скок петте стъпала, подхвана завивката си и хукна надолу по Мърсър Стрийт. Надали щеше да я преследва; рядко я гонеха, но все пак…