Произход на политическия ред [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191526932
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Произход на политическия ред [bg]». Краткое содержание книги:
Един от очевидните канали на влияние е чрез ограниченията, които системата „варна/джати" налага върху развитието на военната организация. Воините или кшатрите са съставна част от четиристепенната система „варна", което автоматично ограничава степента на военна мобилизация, на която индийското общество е способно. Една от причините въоръжените пастири номади като хунну, хуни и монголи да станат могъщи военни сили е способността им да мобилизират почти 100% от годното за военна служба мъжко население. Въоръженото хищничество и пасторалното номадство не са твърде различни дейности от гледна точка на необходимите умения или организационни изисквания. Независимо че това може да е било вярно за индоарийците, когато били пастири номади, те престават да бъдат такива, след като стават уседнало общество, разделено на варна. Воинският статус става запазена територия за малоброен аристократичен елит, включването в който не е само въпрос на специализирано обучение и благороден произход, но той вече е декориран и със значително религиозно значение.
Тази система невинаги ограничава включването на практика. Независимо че много от владетелите на Индия произхождат от класата на кшатрите, много от тях са брамини, вайши, а дори и шудри. След като се домогват до политическа власт, новите управници обикновено искат да получат статус на кшатри със задна дата; по този начин е по–лесно да станеш кшатри, отколкото брамин. И четирите варна участват във войните, а брамините са известни с високите си военни звания. Шудрите обикновено се сражават като помощни войски и военната йерархия възпроизвежда социалната йерархия в съответствие с подчинеността на низшите съсловия. Индийските държавни формирования никога не успяват да осъществят обща мобилизация на голяма част от селячеството, както царство Цин и други китайски държави по времето на късната Източна династия Джоу. Предвид ритуалното отвращение към кръв и трупове ранените войници едва ли са получавали голяма помощ от другарите си с благороден произход. Подобна консервативна социална система очевидно бавно е усвоявала нови военни технологии. Бойните колесници престават да бъдат използвани едва след началото на християнската ера, много векове след като китайците се отказват от тях; слонове продължават да бъдат използвани в сраженията, дълго време след като ползата от тях е поставена под съмнение. Индийските войски никога не изграждат ефективни кавалерийски сили с конни стрелци, което е причина за претърпените поражения от гърците през IV в.пр.Хр., както и от мюсюлманите през XII в.
Вторият начин, по който брахманизмът ограничава политическата власт, е чрез насърчаване организирането на малки, тясно свързани корпоративни формирования от върха до дъното на обществената стълбица въз основа на джати. Тези формирования са автономни и не се нуждаят от държавна организационна подкрепа. Нещо повече, те се противопоставят на усилията на държавата да проникне в тях и да ги контролира, което води до състояние, което политологът Джоел Мигдал характеризира като слаба държава и силно общество. Това състояние се запазва до наши дни, при което кастите и селските организации си остават гръбнак на индийското общество.
Много западни наблюдатели през XIX в., включително Карл Маркс и Хенри Мейн, отбелязват автономния характер на индийското общество. Маркс твърди, че кралят притежава цялата земя, след което отбелязва, че селата в Индия са икономически автаркични и основани на една примитивна форма на комунизма (твърде вътрешно противоречиво тълкувание). Мейн се позовава на непроменливата, саморегулираща се индийска селска общност, схващане, което получава широко разпространение във Великобритания през викторианската епоха. Британските администратори в началото на XIX в. описват индийското село като „малка република", която би надживяла рухването на цели империи.
През XX в. отчасти въз основата на тези тълкувания индийски националисти си представят идилична картина на местна селска демокрация, т.нар, панчаят, който се счита за източник на политически ред до подкопаването му от британската колониална администрация. Чл. 40 на съвременната индийска конституция съдържа подробни клаузи за организацията на възвърнатите към живот панчаяти, чието предназначение е да спомогнат за развитието на демокрацията на местно ниво, на което придава особено значение правителството на Раджив Ганди през 1989 г. в стремежа си към по–дълбоко децентрализиране на властта във федералната система на Индия. В действителност обаче местното управление в ранна Индия не е демократично и светско, както твърдят по–късни коментатори и националисти, а се основава на системата „джати“ или кастите. Всяко село има своя господстваща каста, която превъзхожда числено останалите и притежава по–голяма част от селските земи. Панчаятът просто обуславя традиционното ръководство на тази каста.