Произход на политическия ред [bg]

Втората голяма област на различия е религията. Китайците изграждат професионално духовенство, което контролира ритуалите, легитимиращи крале и императори. Но държавната религия в Китай никога не стига отвъд преклонението към предците. Духовенството контролира почитта към предците на императора, но не притежава цялата власт. Когато императорът губи своята легитимност в края на една династия или когато няма законен владетел през Междудинастичните периоди, духовенството като институция не е упълномощено да обяви кой е носител на небесния мандат. В този смисъл легитимност може да бъде връчена от всеки – и от селянин, и от воин, и от бюрократ.

В Индия религията поема в съвършено различна посока. Ранната религия на индоарийските племена може и да се е основавала на почитта към предците както в Китай. Но в периода, който започва през II хил.пр.Хр., когато са съставени Ведите, тя се развива в далеч по–сложна метафизична система, която обяснява всички аспекти на осезаемия свят от гледна точка на един невидим трансцендентен свят. Новата брахманска религия измества акцента от генетичните прародители и потомци към една космологична система, която обхваща цялата природа. Достъпът до този трансцендентен свят се охранява от класата на брамините, чиято власт е важна за защитата не само на кралския род, но и на добруването на най – незначителния селянин в един бъдещ живот.

Под влиянието на тази брахманска религия двустепенното разслоение на варна на арийци и даса еволюира в четиристепенното разслоение на брамини, кшатрии, вайшии и шудри със съсловието на духовенството на върха на йерархията. Именно то създава ритуалните молитви, от които са съставени Ведите. С развитието на религията молитвите биват запаметени от поколения брамини; това запаметяване на ритуални заклинания става техен специалитет и източник на сравнително преимущество в конкуренцията за социален статус с останалите варни. От тези ритуали възниква правото, отначало обичайно и устно, но по–късно записано в законодателни сборници като Манава–дхармашастра или Законите на Ману[63]. Следователно в индийската традиция правото не произтича от политическата власт, както в Китай, а от източник, който е независим от и превъзхожда политическия владетел. И действително Дхармашастра изяснява недвусмислено, че кралят съществува, за да защитава системата варна, а не обратното.