Санаториумът [bg]

В гърлото й пърха безпокойство, докато гледа как ръката на Сесил, която държи ножа, се приближава още повече до лицето на Лукас.

Сесил кимва.

— Тогава вдигнах залозите, преди няколко месеца — Сесил рязко вдига нагоре ножа, за да подчертае думите си. — Накарах Марго да й даде флашката със заличените файлове. Помислихме, че Лори ще се заинтригува и ще иска да разбере какво е ставало, но тя отказа, не искала да се замесва. Дори когато Марго й показа незаличените медицински досиета, цялата история, Лори не прояви интерес.

— Но това е нормално, вероятно се е уплашила.

— Не — лицето на Сесил се изкривява и почервенява. — Не беше това! Лори искаше да си затвори очите. Също като Лукас, като Адел — очите й блестят, направо хвърлят искри. — Дори Марго, дори на нея й писна и искаше да спре.

— Но защо уби Лори? Тя не е била заплаха за теб, Сесил?

Елин се мъчи да си поеме дъх, но гърдите й са се стегнали, не от студа, а от гняв. Въпреки страха си от онова, което се готвеше да направи Сесил, Елин не се трогва от оправданията й, ужасните й деяния имат логика само в нейния мозък.

— Когато с Лукас се върнахме от пътуването ни, Лори разбра, че планирам нещо, обади ми се в нощта, преди да изчезне, искаше да ме спре. Когато отказах, тя ме заплаши, че има коз срещу мен.

— Флашката…

— Да, бях поръчала на един човек да хакне базата данни на клиниката и да възстанови електронните файлове, но знаех, че може да ги проследят до мен. Затова Лори трябваше да изчезне. Тя се надяваше, че ще предположа, че е избягала, но знаех, че е тук, че ме наблюдава, готова да ме разобличи.

— Затова Лори е носила в себе си криптираната флашка — досеща се Елин. — Но ти не си възнамерявала да й дадеш шанс да я използва, нали? Затова си я отвлякла.

— Да, с помощта на Марго. Лори се свърза с Марго по същото време, когато ти й изпрати съобщение, за да се опита да я накара да ме спре. Марго уреди да се срещнат, да говорят.

— Преди аз да отида в мансардата…

— Точно така, това беше клопка. Не я чакаше Марго, чаках я аз.

— И я уби.

— Не беше трудно, Лори не разбра нищо. Мислех, че съм изпипала всичко, но направих грешка.

— Остави флашката в Лори.

Сесил кимва.

— Знаех, че е в нея, но не се сетих, че е прехвърлила файловете на друга флашка, маскирана като запалка… Търсех познатата флашка…

— Затова се забави, докато се качиш в мансардата, така ли?

— Да, но сега това няма значение. Постигнах целта си, така както ще я постигна и сега — Сесил се изправя и дръпва Лукас, за да стане. — Елин, моля те, не искам да те нараня. Ние си приличаме, ти и аз сме като вълци единаци, борци. Настояваме за отговори и справедливост — ръката й трепери около кръста на Лукас. — Търпим нашите братя егоисти… Остави ме да довърша онова, което съм започнала.

Очите й са присвити, все едно са тесни цепки, косата й е мокра от снега и е залепнала за главата й.

Лукас кашля и коленете му се огъват.

Елин не може да помръдне. Вижда блясъка на острието, опряно в шията на Лукас, и предпазливо се приближава. Трябва да е внимателна.

— Не мога да си тръгна — спокойно казва Елин и бавно пристъпва към тях. — Това не е правилният начин, ти може и да мислиш, че е, но не е така.

— Тръгвай, Елин — сега гласът на Сесил е по-силен и по-настойчив, по лицето й се стичат сълзи.

— Не мога, Сесил. Ще поговорим и ще изясним нещата, преди да решиш какво да правиш. Разбирам…

— Разбираш? — нещо в тона на Сесил се променя. Тя губи контрол. — Никой не знае какво съм преживяла, никой! Как е възможно да разбираш?

— Мога да се опитам. Ако поговорим отново…

— Да поговорим? Това не върши работа. Трябва ми действие. Това — Сесил притиска ножа по-силно в гърлото на Лукас и кожата на пръстите й около дръжката побелява и се сбръчква. — Това трябва да направя! Заради мен и заради всички онези жени.