Санаториумът [bg]

— Съжалявам.

— Не — решително казва Сесил и стиска по-силно ножа. Кокалчетата на пръстите й побеляват. — Извинението няма да свърши работа сега, Лукас. Защото ти не ме защити и не каза истината. Мама и татко се опитаха да потулят цялата история. Мислеха, че има „обяснение“.

Тя иронично завърта очи.

— Знаеха, че аз харесвам Даниел, затова така и не разбрах дали просто не ми вярват, или избраха лесното решение. Предпочетоха да не клатят лодката, защото бяха приятели със семейството на Даниел и той беше златното момче на татко. Само казаха, че всичко е свършило, че понякога се случват лоши неща и че няма смисъл да мисля за това и да се разстройвам.

Сесил разтяга устни в ледена усмивка.

— Дори когато установих, че съм бременна, те ми казаха да не се тревожа. Направих аборт и това беше всичко в техните очи.

Лукас затваря очи и обляга глава назад на шезлонга. Елин знае защо го прави — усеща вина. Той се опитва да блокира вината си и Сесил.

— След това нещата вече не бяха същите.

Сесил си поема дъх.

— Когато се опитвах да плувам, с всеки замах виждах лицето на Даниел, който застрашително надвисва над мен. Всяка негова пора, всяка луничка. Тялото му притиска моето и доказва, че е по-силно от мен — тя замълчава за момент. — Това ме караше да се чувствам… мъничка. Че всичката сила, която имах в басейна… е въображаема. Нищожна в сравнение с неговата сила.

Сесил отново пристъпва към Лукас, като върти дръжката на ножа между пръстите си.

Очите му явно долавят движението и изведнъж се отварят.

— Така ме караше да се чувствам Даниел. Като нищожество.

Сесил вдига ръка. Показва с палеца и показалеца нещо има съвсем малко.

— Толкова малка… Човек, който не оправдава надеждите. Не можех да плувам добре. Състезанията, кариерата ми… приключиха.

— Но ти никога не си ми казвала за това… — Лукас все още изрича думите бавно и неясно. — Не знаех, че ти е въздействало.

— Ти не ме попита, Лукас. Не попита, защото беше по-лесно да извърнеш поглед. Даниел беше твой приятел и ти избра приятеля си пред мен.

Сесил млъква. Елин я наблюдава внимателно и усеща, че тя още не е приключила.

— Потиснах го, опитах се да живея нормално. Отказах се от плуването и отидох да уча хотелиерство в Лозана. Започнах да се убеждавам, че може да имам различно бъдеще и че животът ми няма да се определя от онова, което направи Даниел — Сесил ритва в снега на пода. — И тогава срещнах Микел. Година и нещо по-късно се опитах да забременея. Не стана. Направихме си изследвания и специалистът каза, че не мога да забременея. Получила съм инфекция след аборта… и вследствие на това съм безплодна.

Елин се изпълва с напрежение. Тонът на Сесил, неестествената последователност, дисциплината в думите й не вещаят нищо добро.

— И бракът ни започна да се разпада. Микел ме напусна осем месеца по-късно. Каза, че съм се променила, но аз знаех, че е защото съм увредена. Той искаше пълноценна жена, която функционира правилно.

— Трябваше да ми кажеш — обажда се Лукас. — Трябваше да ми кажеш всичко това.

Сесил обаче сякаш не го чува и продължава безмилостно.

— И тогава ти ми се обади, разказа ми за плановете си за санаториума и ме помоли да участвам — тя кимва мрачно. — Знаех, че това е шансът ми да потърся сметка на Даниел, да го накарам да признае какво е направил.

— Говорила си с него?

Лукас се размърдва на шезлонга. По лицето му се стича кръв, от веждата към бузата, но той не посяга да я избърше. Цялото му внимание е приковано в Сесил.

Тя се приближава още и застава до него. Позата й би изглеждала небрежна, ако не беше ножът в ръката й.

— Да. Няколко седмици, след като се върнах. Казах му, че ти си ме помолил да работя за теб и го попитах дали има нещо против.

— Какво отговори Даниел?

— Че не възразява. Не показа нищо. Дори не трепна.

Очите на Сесил помръкват.

— Знаеш ли, питах се дали изобщо се сеща за случилото се. Дали онова, което направи, го е измъчвало през годините, дали когато затвори очи нощем си спомня за мен, но когато го видях тогава, разбрах, че не е така. Разбрах, че Даниел никога няма да бъде подведен под отговорност, нито дори ще се почувства виновен. Той беше отхвърлил с пренебрежение случилото се и може би дори си беше внушил, че аз съм го искала, или пък не си го спомняше.