Санаториумът [bg]

Елин я поглежда, изведнъж е нащрек. Още колко лъжи ще се появят?

Всички й казват само половината история… Елин е в неблагоприятно положение през цялото време.

Сесил мълчи известно време и после отново заговаря:

— Знаеш ли, когато най-после излезе от болницата, Лукас каза нещо, което се запечата в паметта ми. Каза, че му е писнало да бъде безпомощен и хората да му казват какво да прави.

Тя млъква, запъвайки се с думите.

— Той каза: „Отсега нататък ще правя каквото искам. Да върви по дяволите всеки, който се изпречи на пътя ми.“

Елин гледа как снежинките танцуват по стъклото.

Желанието му се е сбъднало, мисли си тя. Сега никой не може да го нарече безпомощен.

Елин отново се обръща към Сесил.

— Ще започна да претърсвам стая по стая. Би ли отишла в салона да провериш дали всички са там?

— Не искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ако види повече от един човек, Лукас може да се уплаши и да избяга. Трябва да го изиграем внимателно.

— Щом си сигурна — Сесил се отправя към вратата. — Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо.

— Добре — отговаря Елин, оставя маската в шкафчето, взима чантата си и осъзнава, че думите на Сесил за Лукас все още отекват в съзнанието й.

Отсега нататък ще правя каквото искам. Да върви по дяволите всеки, който се изпречи на пътя ми.

Нещо прещраква в мозъка й, завърта се колелце… Елин спира, втренчва се в пода и се опитва да обработи мисълта.

Възможно ли е да е права? Или изтощеният й преуморен мозък си въобразява разни неща? Прескача на погрешно място и открива погрешно заключение.

Има само един начин да провери — да потърси доказателство. Нещо конкретно, неопровержимо.

Елин взима телефона си и за секунди намира сайта, който й трябва. Ръцете й са лепкави и пръстът й оставя влажни отпечатъци върху екрана, докато превърта и търси секцията, която й трябва.

Твърде бързо — отиде твърде далеч.

Тя полага усилия да забави темпото и внимателно превърта обратно нагоре.

Думите изскачат на екрана.

Теорията й е правилна.

И в същия момент, докато гледа, нещо друго нахлува в съзнанието й. Нещо едва доловимо, което можеше никога да не й хрумне, ако не беше направила другата връзка.

Елин се връща до шкафчето и отваря вратичката. Коленичи, изважда маската и я доближава до носа си. Вдъхва дълбоко миризмата. Маската се изплъзва в скута й.

Права е. Права е.

Нещата най-после се връзват. Малките парчета се съединяват — откъслеци от разговор, език на тялото…

Сега вече няма съмнение.

Елин се надява само да не е закъсняла.

Някъде в далечината се затръшва врата с приглушен трясък.

Гади й се и тялото й е изпълнено с адреналин.

Времето я притиска, сведено е до минимум. Колко минути ще отнеме? Три? Четири?

Елин хуква.