Човек без куче [bg]

В действителност Ева изобщо не искаше да продължава напред. Или поне не в посоката, указана от психиатричната наука.

Чувстваше се по-добре в компанията на своя терапевт — интелигентна жена с издялани черти на възраст около шейсет години. Тя изслушваше пациента с търпение и проявяваше чувство за хумор. Освен това нямаше деца, а това, както Ева забеляза още в началото, определено беше предимство. Помагаше й да се справи по-успешно с емоционалните пропасти, които зейваха често под краката й. Ева не желаеше при никакви обстоятелства да обсъжда проблемите си с жена, която има син или дъщеря, заплашени от потенциалната опасност да потънат в неизвестност. Струваше й се нередно.

И Бенита Ормсон нямаше деца. Веднъж седмично се чуваха по телефона. Ева Хермансон Грунт не можеше да се оплаче от липса на внимание. И околните, и лекарите я подкрепяха. Разполагаше с широк социален кръг — колко мразеше тази дума!

Ала състоянието на Ева не се подобряваше. Тя просто не искаше да оздравее.

Искаше синът й да се прибере. Ако е мъртъв — да й дадат тялото му да го погребе. Ако е убит, да открият убиеца.

И толкова. Нищо друго не я интересуваше.

Нито Лейф, нито Кристофер.

„Не ме занимавайте със себе си — мислеше си тя. Не го казваше на глас, но си го мислеше. — Гледайте си вашите неща, а ние двамата с Хенрик ще се оправим с нашите. Такива са правилата на играта. Моля да ги спазвате.“ Не Ева бе измислила тези правила. Те си съществуваха открай време и тя не можеше да се отклони от тях с помощта на собствените си сили и воля. Тя и Хенрик са едно цяло, винаги са били. Не става дума за родителско предпочитание към едното от децата, нищо подобно. Лейф и Кристофер също образуват едно цяло. Винаги е било така. Когато играят вист или „Монопол“ по двойки, когато готвят или мият чинии, когато карат ски… Ева плюс Хенрик, Лейф плюс Кристофер. Затова… затова изчезналият син остави неизмеримо по-голяма празнина в душата на майка си, отколкото в душата на баща си и брат си. Това бе повече от ясно. И Лейф, и Кристофер го знаеха не по-зле от нея. Не го казваха, но го знаеха.

Ева преживяваше неописуема болка, докато найлоновите торби висяха на ключицата й в съня й и се мятаха наляво-надясно в кухата й вътрешност, която ставаше все по-голяма и по-празна с всеки изминал час. Изминаха 244 дни от четирийсетия й рожден ден, а дните се нижеха все така непоносими.

„Знам, че съм луда“ — мислеше си понякога тя, но този етикет изобщо не я интересуваше.

Лейф и Кристофер я гледаха по-различно отпреди. Ева го виждаше, забелязваше го, но й беше все едно. Вълнуваше я само едно: да й върнат сина й. Трябваше да разбере какво се е случило с него. Неизвестността я измъчваше най-жестоко.