Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
В навечерието на третата нощ в пещерата Мамак заяви, че ще трябва да се върнат обратно.
— Виелицата едва ли ще продължи още — започна той, хвърляйки поредната шепа огнен мъх в пламъците, — ала манастирът се намира на два дни път, което означава, че ще изминат пет, преди да потеглим обратно към Чайм. Ако всичко се развива по план, ако тръгнем утре, открием незабавно манастира и поемем назад, пак ще имаме провизии само за един ден. Не можете да поемате такива рискове в планините. Аз поне не мога.
— Не можем да се върнем! — запротестира Кайку. — Заклела съм се пред Оча. Трябва да продължим.
— Боговете са търпеливи, Кайку — опита се да я успокои Асара. — Ти няма да забравиш обета си, нито пък Оча. Не можеш да поемаш такива необмислени рискове. Ще се върнем и ще опитаме отново.
— Ако не се върнем, ще загинем — изтъкна Мамак.
Момичето смръщи челото си.
— Не мога да се върна! — извика. Асара се потресе от отчаянието в гласа й.
— Ала трябва — каза й меко. — Просто нямаме друг избор.
Тейн се събуди няколко часа по-късно. Виелицата навън продължаваше да фучи и бушува, но силата й забележимо бе утихнала. Кайку бе седнала край огъня и се взираше в сърцето му, хвърляйки от време на време малко огнен мъх в пламъците. Все още съненият младеж примигна и се намръщи. След разговора си с Асара той се бе затворил в себе си, потънал в собствените си мисли; сега обаче забеляза, че девойката също е изпаднала в подобно настроение.
Тя подскочи лекичко, когато той заговори.
— Кайку? Защо не спиш?
— Когато спя, сънувам глигани.
— Глигани?
— Толкова лесно се отказваш, Тейн — каза тя замислено. — Аз се заклех пред Императора на боговете, а ти се отказваш толкова лесно.
— Ще се опитаме отново — измънка той. — Няма да се откажем.
— Може би в крайна сметка това не е твоят път — промърмори на себе си девойката. — Може би трябва да го извървя сама.
И да беше казала нещо друго, Тейн не го чу, защото отново се унесе и заспа.
На следващата сутрин Кайку я нямаше. Бе излязла сама в бурята, взимайки със себе си единствено торбата и пушката си. Както и Маската.
Осемнадесета глава
За срещата си с Лусия Мишани бе облякла тъмнозелена роба, препасана на талията с широк син пояс. Той изпълняваше не само декоративни функции, защото, закрепен отзад на кръста й, беше скрит дарът, който трябваше да даде на Престолонаследничката. Едва забележимата му изпъкналост беше прикрита от разкошната й, дълга до глезените коса, която девойката бе привързала със сини кожени ленти. Един плосък четириъгълник, елегантно завит в опаковъчна хартия, а вътре в него се намираше нощницата, в която се спотайваше смъртта на Лусия.
Мишани трябваше да напрегне цялото си изграждано в течение на дълги години самообладание, за да изглежда спокойна, докато бе ескортирана до покоите на Престолонаследничката. Освен всичко друго, перспективата да носи дреха, заразена с костна треска, притисната плътно до кожата й, беше ужасяваща. Баща й я беше уверил, че пакетът е здраво запечатан, а опаковката му бе обработена с обезмирисени антисептични вещества, които да не позволят на болестта да плъзне навън; при това заразата щеше да подейства единствено ако се вдишва продължително време, например по време на сън. Мишани се усмихна горчиво при тези му думи — беше повече от ясно, че баща й не знае нищо за природата на костната треска и само повтаря като папагал онова, което Сонмага му е казал. Какво ли му беше обещал Бараксът на рода Амача, за да го превърне в послушен домашен любимец, а нея — в изпълнително кученце?
Беше изумена от собствената си дързост. Преди тази случка никога не би си позволила да съди толкова сурово баща си. Ала когато влезе в стаята, където я очакваше Анаис, изведнъж почувства, че всичко, което си мислеше, беше оправдано. Той знаеше, че тя не би могла да му откаже, и я предаваше, като използваше предаността й за своите собствени цели. Дъщеря му не искаше да става част от убийството и да се превръща в презряна отрепка, която би използвала заразна болест като оръжие… При мисълта за позора, който я очакваше, ако я хванеха, единственият изход й се виждаше самоубийството.
„Ами ако успея? Много ми е интересно как ли ще се чувствам тогава_?“_
Баща й й бе наговорил цял куп безсмислени думи — как щяла да предотврати гражданската война, да спаси много човешки животи, да извърши голяма услуга на цял Сарамир. Тя не обърна внимание на нито едно от тези неща, знаейки много добре какви баналности представляват. Искаше й се да заплаче, да го прегърне и да изкрещи в лицето му: „Не прави това, татко! Не виждаш ли какво ще се случи с нас? Все още не е твърде късно; ако промениш решението си сега, мога да остана твоя дъщеря.“