Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Мъжът беше мъртъв. Виждаше се и без да си лекар. Задната част на черепа му беше отнесена. По трупите се бе размазал мозък, втвърден, розовобелезникав. Не съм експерт по балистика, но травмата беше жестока. Или куршумът е бил много голям, или е стреляно от съвсем близко разстояние.

— С него е имало някой — осветли ме Рейчъл. — Застреляли са го и са се измъкнали през тази порта.

Взрях се в него. У мен отново се надигна ярост.

— Кой е той?

— Претърсих джобовете му. Има пачка пари, но никакъв документ за самоличност.

Исках да го изритам. Исках да го раздрусам и да попитам какво е сторил на дъщеря ми. Огледах лицето му — повредено, но красиво — и се попитах какво го бе довело тук, защо се бяха пресекли житейските ни пътища. Точно тогава забелязах нещо особено.

Наведох глава на една страна.

— Марк?

Паднах на колене. Не се притеснявах от вида на размазания мозък. Парчета раздробени кости и кървави тъкани не ме впечатляваха особено. Виждал съм и по-тежки травми. Оглеждах носа му. Беше смазан и зараснал накриво. Помнех го от предишния път. Тогава си помислих: боксьор. Или това, или е водил бурен живот. Главата му се килна назад безпомощно. Устата му беше отворена. Точно тя привлече вниманието ми.

Сложих пръсти на челюстта и небцето му и разтворих още по-широко устата.

— Какво правиш, по дяволите? — запита Рейчъл.

— Имаш ли фенерче?

— Не.

Няма значение. Повдигнах главата му и насочих устата му към колата. Фаровете свършиха работа. Вече можех да видя ясно.

— Марк?

— Все се питах защо той ми позволи да видя лицето му. — Наведох се над устата му, като се стараех да не хвърлям голяма сянка. — Те бяха положили толкова грижи за всичко останало — променения глас, емблемата на откраднатия ван, заварените регистрационни номера. И въпреки това ми позволиха да видя лицето му.

— Какви ги приказваш?

— Първия път, когато го видях, си помислих, че носи добре изпипана маска. Успях да го видя. Тъй че имаше логика да е с маска. Но сега вече знаем, че случаят не е такъв. И тъй — защо ме оставиха да го видя?

Рейчъл изглеждаше слисана от факта, че настоявам на своето, но това не продължи дълго. Тя също се включи:

— Защото няма полицейско досие.

— Може би. Или…

— Или какво? Марк, нямаме време за това.

— Зъбните му протези.

— Какво им има?

— Погледни тези коронки. Те са тенекиени.

— Какви?

Вдигнах глава.

— Виж горния десен кътник и долния ляв кучешки зъб. Нашите коронки се правят от злато, макар че напоследък са керамични. Зъболекарят прави точна отливка. А това е просто алуминий, готова коронка. Поставяш я на зъба и стискаш с клещите да я нагодиш. Правил съм смяна на зъби в чужбина, повече свързана с реконструкция, но съм виждал много уста с подобни протези. Наричат ги тенекета. А такива не се правят в САЩ, освен като временни протези.

Тя коленичи до мен.

— Чужденец ли е?

Кимнах.

— Обзалагам се, че е от стария соцлагер. Може би от Балканите.

— Тогава има логика — забеляза тя. — Каквито и отпечатъци да открият, ще ги изпратят в НИЦК12. Същото важи и за идентификацията на лицето му. Няма го в нашите файлове и компютри. По дяволите, на полицаите няма да им стигне цял живот да установят самоличността му, освен ако някой не го идентифицира.