![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Което най-вероятно няма да се случи.
— Господи, точно затова го убиха. Знаят, че няма как да бъде проследен.
Завиха полицейски сирени. Заковахме погледи един в друг.
— Можеш да избереш да останеш тук, Марк. Останем ли, отиваме в затвора. Те ще решат, че той участва в нашия заговор и сме го убили. Даже си мисля, че похитителите са имали наум точно това. Съседите ти ще свидетелстват, че всичко е било тихо до нашето пристигане с колата. Изведнъж се чуват свистящи гуми и гърмежи. Не казвам, че няма да го обясним в крайна сметка.
— Само че ще отнеме време.
— Да.
— И каквато и пролука да имаме сега, тя ще се затвори. Ченгетата ще се възползват от нея както намерят за добре. Дори и да могат да помогнат, дори и да ни повярват, пак ще вдигнат много шум.
— Още нещо — каза тя.
— Какво?
— Похитителите ни устроиха капан. Разбрали са за проследяващото устройство.
— Вече го предположихме.
— Само че сега се питам, Марк, откъде са разбрали?
Вдигнах поглед, припомняйки си предупреждението в писмото за откупа.
— Издайник? Вече не бих го изключил.
Двамата се вторачихме в колата. Аз сложих ръка на рамото й. Тя продължаваше да кърви. Окото й беше полузатворено от отока. Огледах я и отново ме завладя нещо първично. Прииска ми се да я закрилям.
— Ако побегнем, ще изглеждаме като виновни — подхвърлих. — Не че ми пука. Нямам какво да губя. Но ти?
Тя произнесе меко:
— И аз нямам какво да губя.
— Трябва да те види лекар.
Рейчъл почти се усмихна.
— Ти не си ли лекар?
— И още какъв.
Нямаше време да обсъждаме всички „за“ и „против“. Трябваше да действаме. Качихме се в колата на Зия. Обърнах я обратно и се изнесох през задния изход откъм „Удланд Роуд“. В ума ми започнаха да се избистрят ясни, рационални мисли. Когато си дадох сметка къде сме и какво вършим, истината почти ме смаза. За малко да спра колата. Рейчъл го усети.
— Какво има? — попита тя.
— Защо бягаме?
— Не те разбирам.
— Надявахме се да открием дъщеря ми или поне кой я отвлече. Казахме си, че има малка пролука.
— Да.
— Нима не виждаш? Пролуката, ако изобщо някога я е имало, се затвори. Онзи мъж е мъртъв. Знаем, че е чужденец и какво от това? Не знаем кой е. Стигнахме до задънена улица. Не разполагаме с никакви други следи.
По лицето на Рейчъл заигра нещо като дяволитост. Тя бръкна в джоба си и извади предмет, който ми показа. Мобилен телефон. Не беше моят.
— Може пък да имаме следа — произнесе тя.
ГЛАВА 33
— Първата ни работа — изтъкна Рейчъл — е да се отървем от тази кола.
— Колата — казах аз и поклатих глава при мисълта за загубата. — Ако това преследване не ме довърши, Зия със сигурност ще го направи.
Рейчъл успя да се усмихне отново. Вече се намирахме в зоната, бяхме навлезли дълбоко в нея, толкова отвъд всякакъв страх, че дори се поуспокоихме. Размишлявах на глас накъде да се насочим, но всъщност имахме само една възможност.
— Лени и Шерил — казах.
— Какво?
— Живеят през четири преки оттук.
Беше пет сутринта. Тъмата взе да отстъпва пред неизбежното. Набрах домашния телефон на Лени с надеждата, че не се е върнал в болницата. Отговори още на първото позвъняване, изръмжавайки: „Ало“.
— Имам проблем — осведомих го.
— Чувам сирени.
— Това е част от проблема.
— Полицаите ми се обадиха — рече той, — след като ти духна.
— Нуждая се от помощта ти.
— Рейчъл с теб ли е?
— Да.
Настъпи неловка пауза. Рейчъл бърникаше по мобифона на мъртвия мъж. Нямах представа какво търси. Тогава Лени каза:
— Какво възнамеряваш да правиш сега, Марк?
— Да открия Тара. Ще ми помогнеш ли?
Вече нямаше колебание.
— Какво ти е нужно?
— Да скрия колата, която използваме, и да наема друга.
— А после?
Направих десен завой.
— След минута ще бъдем при теб. Ще се опитам да ти го обясня тогава.
Лени беше нахлузил старо сиво долнище на анцуг, от онези с връзки на кръста. Беше по чехли и широка тениска. Той натисна някакъв бутон и гаражната врата се затвори плавно веднага след влизането ни. Имаше измъчен вид, но пък и аз, и Рейчъл не бяхме за снимки по телевизията.
Когато Лени забеляза кръвта по нея, отстъпи крачка назад.
— Какво се случи, по дяволите?
— Имаш ли някакви превързочни материали? — попитах.
— Шкафът над кухненската мивка.
Рейчъл продължаваше да стиска в ръка мобилния телефон.