Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
3.
Онова, което я връхлита — нея, практичната Лизи, Лизи, която винаги запазва хладнокръвие (с изключение може би на деня, когато й се наложи да размаха сребърната лопатка, но и за онзи ден тя се ласкае, че е постъпила правилно), малката Лизи, успяваща да запази здравия си разум, когато всички около нея го губят, — онова, което я връхлита, е някаква дива, заслепяваща ярост; божествена ярост, която изблъсква разума й встрани и завзема контрола над тялото й. Същевременно обаче тази ярост сякаш внася яснота в мислите й, трябва да е внесла яснота в мислите й, защото тя най-накрая разбира. Две години са доста дълго време, ала накрая всичко си идва на мястото. Тя осъзнава истината. Вижда светлината.
Той е ритнал камбаната, както казват хората. (Това харесва ли ти?)
Той е гушнал букета. (Ами това? Във възторг ли си?)
Той гризе сандвичи от пръст (Този бисер е от езерото на думите, от което всички утоляваме жаждата си.)
И накрая какво остава? Всичко се свежда до това, че той я прелъсти и я изостави. А после се омете. Плю си на петите и изчезна, напусна града със „Среднощния експрес“. Отпраши към Териториите.
Изостави жената, която го обичаше с всяка клетка на тялото си и всяка частичка сиво вещество в не особено умната си глава, а сега всичко, което й беше останало, бе тази скапана… идиотска… черупка.
Тя се пречупва. Лизи се пречупва. И когато се втурва към неговото тъпо, загубено, идиотско кътче на спомените, тя сякаш го чува да й казва: „ВЕДТСКЕН, миломое — Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено“, след което гласът му замлъква и тя започва да събаря от стените поставените в рамки дипломи и фотографии. Сграбчва бюста на Лъвкрафт, връчен му от журито на „Световната награда за фентъзи“ за романа „Стръвни дяволи“, тази отвратителна книга, и го хвърля с всичка сила през кабинета, крещейки:
— Майната ти, Скот! Майната ти.
Това е един от редките случаи, когато подобна фраза се изтръгва от устата й след онази нощ, когато съпругът й счупи с юмрук стъклото на оранжерията — нощта на кръвния бум. Тогава също му беше ядосана, ала не колкото сега; ако той беше тук, като нищо щеше да го убие отново. Тя е извън себе си от ярост и продължава да събаря от стената всичките му трофеи, докато и последната грамота не се озовава на пода. За щастие само няколко се счупват, понеже подът е застлан с дебел килим (по-късно, когато пристъпът на безумие отмине, Лизи ще е благодарна за този факт). Върти се около оста си като истинско торнадо, отново и отново крещи името му: „Скот! Скот! Скот!“ — и плаче от болка, плаче от чувството за загуба, плаче от ярост. Обвинява го, че я е изоставил, и се разкъсва от ридания, защото иска той да се върне — ох, как само иска да се върне! Какви са тези глупости „всичко е постарому“ — нищо не е постарому без него, тя го мрази, той й липсва, в сърцето й зее дупка, а вятърът, който я пронизва, е много по-студен от вятъра, веещ от Йелоунайф.
Светът е толкова пуст и лишен от любов, когато няма кой да изрече името ти и да те повика. Накрая Лизи вдига с две ръце монитора на компютъра, който стои в кътчето на спомените, и нещо в гърба й предупредително изхрущява, но тя не обръща внимание на идиотския си гръб, голите стени й се смеят, а тя е побесняла от ярост. Обръща се тромаво и блъска в стената монитора. Глух удар, трясък на счупено стъкло… и после отново се възцарява тишина.
Не, навън свирят щурци.
Лизи се олюлява и пада върху осеяния с отломки килим, хлипайки безутешно. Изтощена е до краен предел. Вика ли го обаче да се върне при нея? Моли ли го — с цялата сила на обзелата я мъка — да се завърне в живота й? Връща ли се той като вода, която най-накрая протича по отдавна неизползван водопровод? Мисли си, че отговорът на тези въпроси е…
4.
— Не — измърмори Лизи. Защото (колкото и безумно да звучи) Скот сякаш е подготвил за нея всички тези бум-станции дълго преди да умре. Свързал се е с доктор Олбърнес например, който се оказа луд по книгите му, и някак си е успял да изкопчи информация за историята на заболяването на Аманда. И ето го резултата: „Господин Ландън ми каза, че ако някога се срещнем, трябва да ви попитам как е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил.“