Черният еднорог

Трябва всичко да обмисля, каза си. В мен са всички отговори. Дърк каза, че аз зная всички отговори. Какви тогава са те, по дяволите?

Едва се сдържа да не скочи и да не хукне сред дърветата. Насили се да остане на мястото си. Всяко действие в случая щеше да е по-добро, отколкото да седи тук и да мисли. В случая обстоятелствата бяха такива, че трябваше да мисли. Трябваше да разбере какво да направи, да си даде сметка какво се е случило.

Брънки във веригата, бе казал Дърк. Всичките му проблеми били брънки в една сключена верига. Разбия ли само една, цялата верига ще се разпадне. Е, добре. Той щеше да направи това. Ще разбие веригата. Но от коя брънка да почне?

Загледа се във водите на ручея и в подвижното си отражение във водата. Разкривеното лице на Бен Холидей потрепна пред очите му. Но това бе самият той, а не някой друг, не непознатият, когото виждаха всички. Какво бе онова, което караше всички останали да го виждат различно? Маска, бе казал Дърк — и той изчезваше зад нея. Дълго гледа собственото си отражение, после вдигна очи и се загледа на посоки в дивите цветя на няколко метра от него. Гледаше ги, но не ги виждаше.

Магия на измамата, бе казал Дърк.

Но чия магия? Чия измама?

Речния господар бе казал, че това е собствената му дори се бе опитал да му помогне, но в края на краищата не бе успял. Казал му бе, че сам си е направил магия — и единствено сам може да се освободи от нея.

Но що за магия можеше да е това?

Полагаше всички усилия да разбере, но все не успяваше. Не излизаше нищо. Той се опря на петите си, застанал до малкото поточе, свит сред сенките на планинската поляна и остави за миг съзнанието си свободно да се рее. Всичко започна от онзи миг в неговата спалня в Сребърния дворец, когато Мийкс се появи пред него, неизвестно откъде. Оттогава всичко се обърна наопаки и той се лиши от медальона. Нещо в спомените му липсваше, но той не можеше да разбере какво. Беше изгубил медальона, беше изгубил своята самоличност, беше изгубил магията си, беше изгубил своето кралство. Това е веригата, която трябва да разбие, помисли си. Спомни си колко шокиран остана, когато установи, че медальонът му го няма. Спомни си колко беше уплашен.

Изведнъж му се мярна една мисъл, която го шокира. Припомни си нещо забравено. Вълшебните същества на времето му бяха споменали нещо за страха. Това беше единственият път, когато вълшебните същества бяха говорили с него, много, много отдавна, далеч сред мъглите, където той бе отишъл да търси Йоския прашец, още, когато за първи път дойде в Отвъдната земя и трябваше да се бори, за да получи признание на трона — както трябваше да се бори и сега. Какво му бяха казали те тогава? Страхът има много маски. Трябва да се научиш да ги разпознаваш, когато пак те нападнат.

Той се намръщи. Маски ли? Преображения? Няма кой знае каква разлика между едното и другото, размишляваше той. Не беше разбрал точно смисъла на тези думи. Не го разбираше и сега. Навремето си помисли, че вълшебните същества имат предвид предстоящото му стълкновение с Железния Марк. Ами ако имаха предвид онова, което му се случваше сега — неговия страх, че е изгубил медальона?