Черният еднорог

ОТКРОВЕНИЕТО

Уилоу се размърда в съня си и постепенно се пробуди. Слънцето топло галеше кожата й и високите треви я гъделичкаха по лицето. Тя запримига, присви очи срещу неочакваната светлина и отново ги затвори. Струваше й се, че е сънувала, но не знаеше дали наистина беше така. Видя се как лети върху един облак и вятърът я носи над целия свят като крилата птица. Отново запримига, усети с гърба си твърдата земя. Беше се чувствала така свободна в този сън.

Дрямката я напусна и тя внезапно бе разбудена от един спомен. Надигна се и седна, обзета от паника. Не беше сънувала. Бе бягала наистина от Мийкс, от крилатия демон, от всички останали…

Тръпка премина по тялото й. С усилие отвори отново очи и ги присви срещу слънцето. Намираше се на голяма поляна посред горичка от широколистни дървета и тук-таме борове, едва ли не в сянката на Мърук. Стените на древната крепост се издигаха зад гърба й и острите им върхове се забиваха в следобедното небе. Склонът, който се спускаше надолу, бе целият изпъстрен с треви и уханията им се носеха в непомръдващия влажен въздух. Околните планини бяха странно притихнали.

Тя отмести поглед. На десетина крачки от нея стоеше черният еднорог и я гледаше, а златната юзда продължаваше да стои на изящната му глава.

Споменът й бе смесица от образи и чувства, които я заляха като ледена вода и тя остана поразена от тяхната сила. Почти без да съзнава какво прави, бе възседнала еднорога, ужасена от ставащото наоколо й, втурнала се като обезумяла, за да избяга от този ад. Нищо не изглеждаше такова, каквото е — нито Бен, нито непознатият, който се представяше за Бен, нито котаракът, нищо. Огън и разруха царяха навсякъде — и непоносима омраза! Единствената й мисъл беше да бяга, но нещо в докосването на еднорога я привлече. Хванала златната юзда, вкопчила пръсти в гривата му, тя се метна на изящното му тяло, обгърна тънката му шия и долепи лице до нея… Образите се сменяха, това бяха по-скоро чувства, отколкото представи, които я изпълваха с невероятен копнеж.

Едва си поемаше дъх. Бе възседнала черния еднорог, без да мисли и бе полетяла на него — тъкмо полетяла — по някакъв магически начин. Нямаше чувство за време и място; само будното усещане, че живее. Еднорогът я бе отнесъл надалеч от поляната. Но не само това. Той я бе отнесъл дълбоко навътре в нея самата, за да разбере коя е, коя е била и би могла да бъде. Това бе удивително и смайващо преживяване. Еднорогът й бе открил в живота смисъл, за който не бе и подозирала дори. Достатъчно бе само докосването му; нищо повече не й трябваше. Очите й се наляха със сълзи, когато си спомни онова усещане. Просълзи се при онзи спомен. Представите й бяха започнали да избледняват, но чувствата, които беше изпитала, си оставаха ясни и отчетливи. Колко силно нещо бе изпитала!