Черният еднорог

Мисълта му трескаво работеше. Ами езикът, внезапно си спомни той! Та как би могъл да говори на езика на Отвъдната земя, ако не носи медальона? Куестър му бе казал навремето, че медальонът му дава възможност да разбира езика на тази земя, да пише и да говори на него! Защо ли не бе помислил преди за това? А и Куестър така и никога не бе разбрал, как Мийкс е успявал да вземе медальона обратно от онези претенденти за крале, които отказваха да се върнат доброволно. Сигурно е правил нещо подобно. Сигурно е успявал с измама да ги накара да го свалят, внушавайки им, че вече са го изгубили!

Господи! Та нима бе възможно всичко това?

Той започна да диша бавно, за да се успокои. Дали пък нямаше друг отговор? Но той знаеше, че няма. Това беше единственият разумен отговор. Крилатият демон не бе прекратил атаката си срещу нимфите на Речния господар в Елдъру заради Дърк; той бе отлетял, защото бе видял медальона в ръцете на Бен и се бе уплашил от силата му. Демонът бе разбрал истината, когато Бен още не я разбираше. Магията бе скрила истината от Бен — магия, която Мийкс бе използвал онази нощ в спалнята му. Трябва да е древна магия, помисли си Бен. Така бе казала Нощната сянка на Страбон. Ето защо само вещицата и драконът можеха да я разпознаят!

Но какъв беше принципът на действие на магията? Как можеше да се освободи човек от нея? Дали със същата магия е преобразена и неговата външност?

Въпросите се сипеха един след друг и очакваха своя отговор. Заблуда — това бе ключовата дума, думата, която Дърк многократно бе използвал. С помощта на магия Мийкс бе успял да заблуди Бен и да го накара да повярва, че медальонът, който носи, не е неговият. А Бен бе повярвал на тази заблуда. Бе приел заблудата за истина.

По дяволите! Сам бе изградил собствения си затвор!

Мийкс му беше внушил, че му е дал медальона си, а Бен бе приел това за самата истина!

Той не довърши мисълта си. Страхуваше се да я довърши, страхуваше се, че може да сгреши. Отново пое дъх. Нямаше смисъл да я довършва. Трябваше просто да я изпробва. Щеше да му се наложи да я изпробва.

И той отново се загледа в потока. Образът му се люлееше и променяше при движението на водата. Ето я маската му, помисли си той — маската, която виждаха всички, освен него. Той се опита да се успокои, после извади медальона пред очите си, хванал верижката с две ръце. Образът на Мийкс бавно се завъртя и слънчевите лъчи просветнаха върху потъмнялата му сребърна повърхност. Той съзнателно започна да диша бавно, забави пулса си и дори хода на времето. Съсредоточи цялото си внимание върху потъмнелия образ, като наблюдаваше как въртенето се забавя, докато медальонът съвсем спря да се върти. Изтласка образа, който виждаше, от съзнанието си и на негово място си представи образа на Паладин такъв, какъвто си го спомняше, как излиза през портата на Сребърния дворец на фона на изгряващото слънце. Зад потъмнялото и изтрито сребро той си представи сребро, което ярко блестеше, и се концентрира в тази представа.