Черният еднорог

Никой не обръщаше внимание на другите, както обикновено, всеки потънал в собствените си мисли.

Белият еднорог се стрелна покрай тях като светкавица. Прелетя така, сякаш единствената му цел е да обиколи целия свят в един-единствен ден. Той сякаш не докосваше земята, изящното му тяло се сгъваше и разгъваше в плавно движение. Цялата красота на света — която е съществувала и би могла да съществува — бе събрана в тези движения. Той се мярна и мигновено изчезна. Всички, които го видяха, притаиха дъх, примигнаха веднъж, и еднорогът вече бе изчезнал.

Настъпи момент на колебание. Старецът зяпна. Детето пусна шейната си и ококори очи. Двете момчета наведоха глави и промърмориха нещо. Бизнесменът се загледа в магазинера и онзи отвърна на погледа му. Добре облечената жена си спомни всички приказки за магьосници и вълшебници, които обичаше да чете. Работникът внезапно си спомни как бе посрещал Коледа като момче.

Мигът отмина, и те всички продължиха по своя път. Едни тръгнаха по-бързо, други по-бавно. Хвърляха погледи на потъналата в мъгла празна улица. Какво беше онова, което бяха видели? Дали наистина бе еднорог? Не та това бе невъзможно. Еднорози не съществуваха. Не съществуваха наистина. И не в градовете. Еднорозите живееха в горите. Но те наистина бяха видели нещо. Нали го бяха видели? Нали? Те продължиха своя път и във всеки от тях остана споменът за онова, което бе почувствал. Имаха усещането, че с тях се е случило някакво вълшебство.

И те го отнесоха по домовете си. Някои го запомниха. Други го оставиха просто да отмине.