Черният еднорог

— Та защо те ще бъдат с мен, ако не съм този, за когото се представям? Те знаят истината! — и той отново се обърна, а в гласа му се прокрадна гняв. — По дяволите, Куестър, кажи й нещо!

Магьосникът се колебаеше, несигурен дали трябва да направи, каквото иска Бен, но след това се поизправи.

— Да, той казва истината. Той е кралят, Уилоу — заяви магьосникът накрая.

Чуха се приглушени съскания и мърморения в знак на съгласие от страна на останалите, включително и няколко молби: „Спаси ни, велики кралю, могъщи кралю“ от страна на чупка гномите, които се криеха зад мантията на Куестър.

Бен отново се обърна към Уилоу.

— Уилоу, бързо ела тук! Моля те! Махни се оттам! Но ето, че Мийкс бе излязъл няколко крачки напред, усмихвайки се с най-доверчивата усмивка на Бен.

— Аз те обичам, Уилоу — каза й той. — Обичам те и искам да ти помогна. Ела при мен. Непознатият, когото виждаш, е илюзия. Той няма подкрепата на нашите приятели; те всички са само лъжливи видения. Ако се вгледаш, ще разбереш истината. Виж ме. Нима съм по-различен, отколкото винаги съм бил? Това, което чуваш, са само лъжи! Спомни си съня! Трябва да вземеш поводите на юздата и да доведеш черния еднорог при мен, за да се спасиш от всички опасности! Тези илюзорни видения, които претендират да бъдат твои приятели, са опасностите, които сънят ти предрече! Ела при мен да се спасиш!

Уилоу гледаше ту в едната посока, ту в другата и объркването бе ясно изписано на лицето й. Бен беше направо като обезумял. Трябваше да направи нещо!

— Покажете ми камъка с руните! — внезапно извика тя, като гледаше ту Бен, ту Мийкс: — Искам да видя камъка, който дадох на Бен!

Бен целият изстина. Рунният камък, млечнобелият талисман, който предупреждаваше в случай на надвиснала опасност.

— Не е в мен — безпомощно отвърна той. — Загубих го, когато…

— Ето го! — извика Мийкс триумфиращ, прекъсвайки думите му. Магьосникът пъхна ръка под мантията си и извади рунния камък — или негова имитация — целият огненочервен. Вдигна го и го показа на Уилоу.

— Бен! — тихо каза Уилоу и на лицето й отново се появи надежда. — Това ти ли си?

Бен усети болка в стомаха, когато разбра, че момичето се отдалечава от него.

— Един момент! — извика внезапно Куестър Тюс и всички се обърнаха. — Сигурно сте го изпуснали, Ваше Величество — каза той церемониално, като излезе крачка-две напред и се отърси от чупка гномите, вкопчили се в мантията му. Той държеше в ръка рунния камък, който Уилоу бе дала на Бен — или който беше плод на неговата магия, — и даде на всички добре да го огледат. Камъкът светеше пурпурен.

Никога Бен не бе изпитвал такава благодарност към магьосника през целия си живот.

— Благодаря ти, Куестър — тихо промълви той.

Уилоу бе спряла отново. Тя бавно се отдръпна от всички, отново обзета от нерешителност. На лицето й се изписа страх.