Черният еднорог

Какви ли не мисли преминаха през ума на Куестър, докато остана само една.

— Не се плаша от теб — тихо каза той.

Лицето на природения му брат бе непроницаемо.

— А трябва, Куестър. Започнал си да се мислиш за магьосник, но си само чирак и никога няма да бъдеш нищо повече от това. Аз притежавам сила, каквато ти не си и сънувал! Разполагам със средства за всичко!

— Освен, за да хванеш черния еднорог, което е очевидно — безстрашно отвърна Куестър.

В мъртвешките очи проблесна гняв.

— Нямате шанс да спечелите тази игра, при това я играете зле. Вие сте луди и трябва да се махате от пътя ми — бледото му сбръчкано лице приличаше на маска на мъртвец. — Бях прокуден, плановете ми се провалиха — и всичко това заради теб и на онзи самозванец. А на всичко отгоре, вие дори не си давахте сметка какво правите. Направо сте жалки!

Тъмната мантия се попридръпна откъм празния десен ръкав.

— Животът ти на света е към своя край, братко. Ти си сам. Онзи призматичен котарак не ме заплашва повече. Холидей е безпомощен и напуснат от всички. Силфидата и черният еднорог няма къде да ми избягат. Другите ти приятели вече са в ръцете ми — с изключение на кучето, а то няма никакво значение.

Сърцето на Куестър се сви. Значи другите са заловени — с изключение на Абърнати?

На лицето на Мийкс се бе появила студена, безизразна усмивка.

— Ти беше последната заплаха за мен, Куестър. И най-после ми падна в ръцете.

Куестър настръхна цял и гневът му заглуши страха.

— Още не съм ти паднал в ръцете! И това няма никога да стане!

Другият беззвучно се разсмя.

— Наистина ли?

Той леко килна глава и десетки сенки припъплиха между околните дървета. На светлината сенките се превърнаха в малки разкривени дечица, с остри ушички, сбръчкани лица и люспести тела. Те квичаха като прасета и змийските им езици се подаваха между редици остри зъби.

— Малки дяволски изчадия! — възкликна глухо Куестър.

— Малко множко са, за да се справиш с тях, а, какво ще кажеш? — просъска природеният му брат с нескрито задоволство. — Няма аз да си губя времето с теб, Куестър. Ще те предоставя на тях.

Дяволчетата бяха обградили Куестър от всички страни. Мийкс се беше оказал прав. Наистина бяха твърде много. Все пак успя да запази самообладание. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да бяга. Единственият му шанс бе да използва някаква изненада.

Те го бяха обградили в кръг на пет-шест метра наоколо му, с грозни малки личица с остри зъби, когато Куестър внезапно се завъртя с вдигнати нагоре ръце и с един изблик на магията ги повали всичките. Облаци дим и пара изригнаха изневиделица и ги завъртяха в своя вихър, докато Куестър отчаяно бягаше, за да се скрие под горските сенки, като прескачаше гърчещите се, мигновено ослепени демончета, сякаш са кални локви. Преследваха го яростни писъци. Демончетата мигом се изправяха и хукваха подире му. Той се обърна отново към тях. Отново насочи магическа струя насреща им и те пак се разпиляха на всички страни. И все пак бяха толкова много! Валяха насреща му отвсякъде, крещяха, пискаха и дърпаха мантията му. Опита се да се предпази, но беше много късно. Обкръжаваха го отвсякъде, дърпаха го, извиваха ръцете му. Той се превиваше под тежестта им, докато накрая рухна.