Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Влез без мен. Не бой се. Той трябва писмено да ти отговори. Разговорът е без значение, ще изчакам тук да видя какво ще ти връчи. Не вярвам да е заповед за уволнение. Няма за какво да те уволни.

И аз влязох.

— Заповядайте, сестра Боянова, седнете.

Огледах се къде да седна. До вратата имаше ниска масичка с тежки кожени фотьойли, като в царски дворец или правителствена резиденция. По-нататък друга маса — висока, голяма, леко овална, от тъмно стъкло. Около нея бяха наредени столове с високи облегалки. Избрах си един по средата на широката част и седнах. Директорът беше на два метра от мен, зад бюрото си, долепено до челната част на масата. На стената зад него имаше бронзов барелеф на Света Богородица с младенеца.

— Ние с вас не се познаваме, не сме се виждали досега — подхвана главният.

— Ами нямало е повод, г-н директор. И по-добре да нямаше, никога.

— А сега какво толкова е станало? Интересува ме защо туй нещо не е изпратено първо до прекия ви ръководител? — мекият му говор леко дразнеше филологическият ми слух, а и родом съм от област, където се говори твърдо. — Как смятате, че като медсестра можете да изпращате такива материали, без знанието на прекия си началник? С такива подробности сте писали, че и на прекия ви началник е щяло да му бъде интересно да ги научи. Да научи нещо за отделението си, което не е знаел.

— Той е уведомен още през март. Ето мое писмо до него. За подобни нередности — разпространение на хепатит С, безотговорно отношение от страна на някои лица от техническия персонал. След този мой сигнал прекият ми началник не взе никакви мерки. Получих един странен отговор от него — в писмен вид, да ви го покажа ли и него? Повтарям, по този сигнал не бяха взети никакви мерки — и му прочетох подбрани извадки от мартенското си писмо до шефа, не за клеветите, а за хепатита и безотговорността на инж. Фонев. — Наистина въпросът беше много сериозен — казах аз и цитирах: — „Има място за тревога, доц. Фонев…“ и т.н. Моля, обърнете внимание как завършвам — и пак чета — „Разчитам на вашата компетентност и на вашите правомощия при вземане на най-правилното решение — за просперитета на повереното ви отделение, за висококачествено…“

Той ме прекъсна:

— Това писмо не ме интересува, писали сте го на вашия началник.

— Но моля ви, г-н директор, приемете това копие. За вас го нося.

Не искаше копие от писмото до шефа ми. Как ще иска, като му срива основния темел на обвинението? Вместо това ми зададе въпроса:

— Вие сега какво си мислите? Че въпросът не е от компетенцията на вашия завеждащ отделение, какво ли? И че трябва да го реши ръководството на болницата? Или министрите? И защо си позволявате да пишете до къде ли не? Имам доклад от доц. Фонев и старшата сестра, които ми отговориха, че отделението е приведено в пълно съответствие с епидемиологичните изисквания и са взети всички необходими мерки по осигуряване обслужването на чуждестранните пациенти. Ръководството на болницата също е взело всички мерки. Какво ме гледате така? Вие май и на мен не вярвате?