Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Нинив знаеше всичко за билките, или поне така твърдеше; защо тогава не бе разпознала от какво е чаят? „Престани да ревеш!“ Тънкият, но твърд гласец в тила й много напомняше за гласа на Лини. „Прасето, квичащо под оградата, само привлича вълка, вместо да се опита да избяга.“ Така че тя се посвети на простата задача да прегърне сайдар. Досега беше проста, но сега беше все едно да се опита да докосне сайдин. Въпреки това продължи — беше единственото, което можеше да направи.
Госпожа Макура, впрочем, изобщо не изглеждаше притеснена. Веднага щом пуснаха Елейн върху едно тясно легло в малка тясна стаичка с един прозорец, тя отново подкара Люси навън, без дори да си направи труда да погледне през рамо. Главата на Елейн се беше отпуснала, така че тя можа да види само още едно разбъркано легло и висок бюфет с потъмнели месингови дръжки на чекмеджетата. Можеше да мърда очи, но преместването на главата беше извън силите й.
След няколко минути двете жени се върнаха запъхтени с Нинив и я метнаха на другото легло. Лицето й беше отпуснато и обляно в сълзи, но тъмните й очи… Гняв ги беше изпълнил, както и страх. Елейн се надяваше, че преобладава гневът. Нинив беше по-силна от нея, когато можеше да прелее. Навярно Нинив щеше да сполучи там, където тя се бе провалила, макар да се опитваше непрестанно. Сълзите трябваше да са от гнева й.
Госпожа Макура нареди на момичето да остане в стаята и отново бързо излезе, като този път се върна с поднос, който постави на бюфета. На него беше жълтата кана, една чаша, фуния и висок пясъчен часовник.
— Сега, Люси, ще излееш по две унции във всяка от тях веднага щом този пясъчен часовник се изпразни. Веднага щом се изпразни, запомни!
— Защо не им го дадем още сега, госпожо? — простена момичето. — Искам отново да заспят. Не ми харесва как ме гледат.
— Те ще заспят като мъртви, момиче, и така ще можем да ги вдигнем колкото да вървят, когато се наложи. Ще им насипя още в гърлата, когато дойде времето да ги изпратим. Ще получат главоболие и стомашни болки, но не повече, отколкото си заслужават.
— Но какво ще стане, ако успеят да прелеят, госпожо? Ако успеят? Вижте как ме гледат.
— Престани да дърдориш глупости, момиче — ободри я другата жена. — Ако можеха, смяташ ли, че вече нямаше да са го направили? Сега те са безпомощни като котенца в торба. И ще си останат такива, ако добре ги заредиш. А сега направи каквото ти казах, ясно ли ти е? Аз трябва да отида при стария Ави да му кажа да прати един от гълъбите си и да уредя още някои неща, но ще се върна веднага щом успея. Ти по-добре свари още една кана с корен от вилняк, просто за всеки случай. Ще мина през задния вход. Затвори дюкяна. Някой случайно може да влезе, а това не бива да се допуска.
Госпожа Макура се изниза. Люси ги зяпа известно време, без да спира да кърши ръце, после също излезе. Сумтенето й заглъхна някъде надолу по стълбите.
Елейн ясно видя капчиците по челото на Нинив. Надяваше се да са от усилие, а не от топлината. „Опитай се, Нинив.“ Тя самата се пресягаше към Верния извор, опипваше тромаво през вълнените валма, с които сякаш бяха натъпкали главата й, проваляше се, отново опитваше и се проваляше, и отново… „О, Светлина, помъчи се, Нинив! Помъчи се!“
Стъкленият пясъчен часовник изпълни очите й. Не можеше да види нищо друго. Пясъкът, който се изсипваше, всяка песъчинка отбелязваше поредния й провал. Последната песъчинка падна. Люси още я нямаше. Елейн се напрегна още повече — за да достигне Извора, за да се помръдне. След малко пръстите на лявата й ръка помръднаха. „Да!“ Още няколко минути и щеше да може да повдигне ръката си; само един пръст усилие и ръката падна безпомощно, но все пак се беше надигнала. С мъка успя да извърне главата си.
— Бори се — измърмори едва разбираемо Нинив. Нейните ръце се бяха впили плътно в завивката под тялото й. Изглежда, се мъчеше да се надигне и да седне. Дори главата си не можеше да надигне, но се мъчеше.
— Боря се — опита се да й отвърне Елейн; в собствените й уши гласът й прозвуча повече като ръмжене.
Най-сетне, бавно успя да надигне ръката си, колкото да може да я види и я задържа там. През цялото й тяло премина тръпка на триумф. „Бой се от нас, Люси. Задръж се в кухнята още малко и…“
Вратата се отвори с трясък и хлипове на безсилие я разтърсиха, когато вътре нахлу Люси. Беше толкова близо! Момичето хвърли един поглед към тях, ахна ужасено и се завтече към бюфета.
Елейн се помъчи да й окаже съпротива, но колкото и крехка да беше, Люси без усилие събори пърхащите й ръце и също толкова лесно натика фунията между зъбите й. Момичето се беше запъхтяло, все едно че бе тичало. Студен горчив чай изпълни устата на Елейн. Тя зяпна момичето в паника. Люси задържа устата й затворена и погали гърлото й с мрачна решителност, докато тя не преглътна. Докато мракът я обгръщаше, чу провлечените стонове откъм леглото на Нинив.